Енергийните олигарси на българския преход

В историята на българската корупция след 10-ти ноември 1989 г. има една сфера, която е особено гъсто наситена с корупционни прецеденти – и това е сферата на енергетиката. Без всякакво преувеличение може да се каже, че енергийният сектор и до днес остава най-нереформираният в българската икономика, както и най-уязвимият по отношение на външни (и най-често руски[1]) интереси. Причините за това са много – и най-вече са свързани с факта, че в енергетиката става дума за огромни финансови ресурси, които зависят от решенията на държавната администрация, което е базисна предпоставка за наличие на корупционни практики. Освен това че именно в тази нереформирана сфера наличието и влиянието на неразградените мрежи от бивши ДС агенти и офицери са съвсем очевидни. Именно защото и до днес енергиен бизнес е възможен само с подкрепата на определени държавни и административни фактори, в полето на енергетиката много бързо се създават олигархични структури и се налагат определени енергийни олигарси, които си поделят сферите на интереси с такава мощ и плътност, че участието на всякакви случайни играчи практически става невъзможно. 

Тази особена специфика на българския енергиен сектор се следи с внимание и от външни наблюдатели. През 2006 г. американското посолство в София, ръководено тогава от посланик Байърли[2], изпраща във Вашингтон секретен анализ на българския енергиен сектор с повече от показателното заглавие: „Мръсна енергия: корупция и липса на прозрачност измъчват българския енергиен сектор“[3].

(Секретен анализ на българския енергиен сектор със заглавие "Мръсна енергия: корупция и липса на прозрачност измъчват българския енергиен сектор". Източник: Уикилийкс, Биволь (превод). Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В грамата се подчертава, че в енергийния сектор има „един или повече добре организирани кръгове, които контролират сектора, независимо от това, кой държи политическата власт“, и че „тези енергийни консултанти и търговци са проникнали в най-високите политически кръгове (независимо от партийната си принадлежност) и поддържат тесни връзки с външните — най-често руски — доставчици на енергоносители, които от своя страна поддържат тесни връзки с високопоставени политици у дома“. 

Анализът, очевидно направен с помощта на експерти, ползващи се с широк достъп до секретна информация, подчертава, че спектърът на корупционните практики в енергетиката е изключително широк, но обръща особено внимание върху консултантските и посредническите услуги, които често пъти са прикрита форма на корупционни плащания. Посочва се, че често пъти посредниците реализират солидни печалби, като изнасят ресурс – най-често електроенергия – една дейност, която самата държава би могла да извършва и съответно да печели. И при консултантите, и при посредниците обаче става дума за корупционни практики, които се реализират благодарение на добрите позиции на практикуващите ги в НЕК, а и на по-високи позиции в държавната йерархия. Разглеждайки олигархичния елит в сектора, същата грама посочва, че „три имена винаги се споменават като ключови играчи в българската т.нар. енергийна мафия – Богомил Манчев[4] от „Риск инженеринг“, Красимир Георгиев[5] от „Фронтиер“ и Христо Ковачки[6]. Манчев и Георгиев са вездесъщи в сектора още от началото на 90-те години, докато Ковачки се смята за нов играч.“ 

Като основен пример за корупционния статус на българската енергетика е разгледан проектът АЕЦ „Белене“, който е характеризиран от американските дипломати по следния впечатляващ начин: 

Ресурсите на „Белене“ са толкова грамадни, че всички от конкуриращите се енергийни и политически лобита ще получат дял, нещо, което Манчев очевидно има наум, според XXXXXXXXXX[7]. Красимир Георгиев и „Фронтиер“ вече са резервирали място за себе си в структурирането и финансирането на проекта, докато Ковачки и „Атоменергоремонт“ също вероятно ще бъдат включени, е потвърдил Манчев на ХХХХХХХХХХ. Фирмите, близки до етническото турско „Движение за права и свободи“ и неговият лидер – Ахмед Доган, които контролират екологичното министерство, отговорно за даване на разрешения, също имат зелена светлина за участие. Накратко, „Белене“ е очевидна илюстрация за всички болести, измъчващи сектора – липса на прозрачност, очевидно прахосване на публични средства и приемственост на окопани монополистични групи. 

Показателно е, че в този кратък анализ, посветен на родния корупционен „гьол“[8] АЕЦ „Белене“, има един човек, който определя „порционите“ – и това е Богомил Манчев. Неговата доминираща функция изобщо не е случайна – той е реалният „баща“ на този проект, възкресен като по чудо от паноптикума на индустриалните призраци на комунистическа България. 

Казват, че когато Манчев за пръв път споделил тази своя идея пред сродни енергийни велможи, всички възкликнали – „е, то бива, бива, ама това вече е невъзможно. Кой ще се съгласи на подобно нещо?“ Манчев обаче се подсмихнал и казал: „абе ние да го подкараме и да похарчим някой и друг милиард, пък да видим тогава дали е невъзможно...“ 

Това е, накратко казано, логиката за възкресението на „Белене“. Проектът е заченат в тъмното енергийно задкулисие и с благословията на Москва. Урежда се търг, на който печелят братските руски фирми[9] – срещу обещанието на пуснат опеклите работата енергийни олигарси като консултанти и подизпълнители – правят се набързо поръчки, вземат се заеми, похарчва се критичният милиард и се поставя следващият кабинет пред свършен факт: той трябва или да продължи проекта с всичките му корупционни обременености, или да поеме отговорността за закопаните в гьола „Белене“ финансови средства. 

Този проект е кулминацията на корупционните процеси в българската енергетика; същите обаче далеч не се изчерпват с него. Истина е, че Богомил Манчев е основната фигура в градежа на втората атомна централа в България, чиито енергийни мощности далеч надхвърлят реалното потребление. Но всъщност неговите апетити и възможности се разпростират върху всички сфери на ядрената енергетика и търговските сделки с износа на ток. Ако се върнем на първоначалната класификация на корупционните практики, ще видим, че един от посочените в грамата  ключови играчи с пълна мяра съчетава фигурата на консултанта с тази на посредника – и това е именно Богомил Манчев. 

Той е практическият архитект на проекта АЕЦ „Белене“. Той е човекът, който практически ръководи българската енергетика по време на управлението на НДСВ – и под чието давление неговият близък приятел министър Ковачев реанимира спрения през 1991 г. проект въз основа само на две страници обосновка. Мандатът на царското правителство е златното време, в което Манчев успява да стане мултимилионер. Тогава персонално контролира всички обществени поръчки в сектора и е смятан за „министър на енергетиката в сянка“. Влиянието му върху реалния министър е толкова силно, че самият Ковачев си спечелва прякора – „Министър на Риск Инженеринг“. 

По това време той получава най-големия дял от дейностите в енергийния сектор, като участва пряко чрез десет различни фирми и е подизпълнител на десетки други. Фактически Манчев контролира почти всичко в Козлодуй. Негова компания притежава първия лиценз за търговия с електроенергия в България, държи квотата на „Козлодуй“ на националния пазар – и отговоря за всички обслужващи и ремонтни договори в централата. 

Свързан е с проекта за втора атомна централа още в неговия подготвителен етап. През 2004 г. НЕК възлага две поръчки, свързани с бъдещето изграждане на АЕЦ „Белене“ – Доклад за въздействието върху околната среда и Технико-икономическо изследване, с цел подготовка на документа за внасяне в Парламентарната комисия по енергетика. Договорите са оценени на 8 милиона долара и са възложени без обществена поръчка на „Worley Parsons“[10], като „Риск инженеринг“ поема по-голямата част от работата и по-специално доклада по екологията. Подобно технико-икономическо изследване обаче е било направено през 2000 г. от „Енергопроект“, бившата държавна институция за разработка на енергийни проекти, на стойност 150 хиляди щатски долара. През 1999 г. е направено и изследването за околната среда в „Козлодуй“. Според енергийните експерти, които са работили върху горните проучвания, докладите на „Parsons“ и на Манчев не са били много различни от предишните и в повечето случаи просто са препис от старите. 

Манчев е свързан и с един от най-големите скандали, белязали ядрения проект още при неговото официално оповестяване. Часове след като е обявено подписването на Меморандум между България и Русия за създаване на проектна компания за АЕЦ „Белене“, на сайта на Министерството на икономиката и енергетиката (МИЕ) се появява и текстът на меморандума. Бързината в действията на МИЕ е изненада за всички, но се разбра, че липсват реквизитите на министерството, които се полагат при подобен документ. От сайта се вижда, че автор е Maria Bizheva, акционер във фирмата ANG, изключително близка до Манчев, като всъщност наименованието ѝ е „TITAN Mine Mouth Power Plan“[11]. 

Гафът с този меморандум и участието на Бижева не е голяма изненада, защото всички от бранша знаят за ролята и мястото на Манчев в българската енергетика. Това е поредното доказателство за неговите възможности на правителствено равнище, както и за връзките му с управляващата тогава тройна коалиция – след като самият Меморандум за АЕЦ „Белене“, договорен по тъмна доба в пиано-бара на покойния Мишо Бирата, се оказва дело на негов човек. 

Не е зле да си спомним, че тъкмо Богомил Манчев защитава със зъби и нокти идеята АЕЦ „Белене“ да се строи с руски капитали. И след като тази идея банкрутира, пак той се появява като спасител на проекта с абсурдните твърдения, че е намерил нови инвеститори, сред които и американски пенсионен фонд.[12] 

Неговата връзка с австралийско – американската компания „Worley Parsons“ се осъществява чрез нейния регионален директор за Европа – Джурица Танкошич. Отношенията им са повече от близки, а адресът на съвместната им фирма „Parsons E & C Bulgaria“ е същият, като този на основната компания на Манчев „Риск инженеринг“. Общи са и интересите, които се свързват с пагубния за България проект АЕЦ „Белене“. Става дума за износ на ток, който се купува на безценица от АЕЦ „Козлодуй“ – централата, в която от Манчев зависи практически всичко, и се продава с огромна печалба зад граница в: Сърбия, Гърция, Албания и Македония. Изнасят се огромни количества – пикът е 7,5 милиарда киловат-часа през 2005 г., а НЕК губи близо 50 милиона годишно от допускането на корупционни схеми при износа на ток. Основният износител е сръбската компания EFT, която чрез дъщерната си компания „EFT България“ осъществява 70% от износа. „EFT България“ пък е собственост на фирмата на Манчев „Energy Finances Group“. И така, кръгът се затваря. 

Парадоксалното е, че аферата с износ на ток е много добре известна и описана в медиите с многобройни документални доказателства, но никой от отговорните лица не е понесъл съдебна отговорност, въпреки че нанесените на държавата щети са в размер на стотици милиони евро. И това става при положение, че в течение на години тече мегадело за износа на електроенергия, реализиран от НЕК в периода 2004-2007 г., което започва по сигнал на НД „Екогласност“. Авторът на сигнала инж. Петър Пенчев[13] посочва, че загубите за НЕК са в размер на 90 милиона лв., което в крайна сметка е потвърдено от проведената съдебна експертиза. Тя от своя страна става повод за Постановление на софийския градски прокурор Пламен Панайотов от 26 май 2009 г., в което се прави мотивиран извод, че са налице „достатъчно данни за извършено престъпление и за образуване на наказателно производство“. Въпреки това, през януари 2012 г. Прокуратурата прекратява делото – като преписката е отнета от прокурор Панайотов и е приключена с отказ на друг прокурор от СГС.[14] 

Разследването се води за престъпна безстопанственост и търговия с влияние, като са проверявани изпълнителните директори на НЕК в посочения период – това са Васил Атанасов и Любомир Велков. Казусът започва през 2004 г., когато НЕК избира EFT AG за посредник при износа на електроенергия от България, въпреки че самата национална компания има лиценз за такъв износ. Смата се, че до 2007 г. частното дружество е продало електроенергия на обща стойност около 350 милиона лв., като в някои години я е купувало отг НЕК на стойност, по-ниска от тази на вътрешния пазар. Самата „EFT Group“ е собственост на сръбския бизнесмен Вук Хамович[15], който заедно с Богомил Манчев създават „ЕФТ България“. В цитираната вече грама на посланик Байърли от 2006 г. износът на ток чрез EFT се коментира по следния начин: 

НЕК, чрез тези уговорки, губи 47 милиона щатски долара печалба годишно. В допълнение, фирмите, на които НЕК избира да продава електричество, са същите съмнителни фирми. През 2005 г. главният износител на българска електроенергия е сръбската компания EFT, която чрез сестринската си компания “ЕФТ България“ осъществи 70% от износа. „ЕФТ България“ се притежава от фирмата на Манчев „Energy Finances Group“. 

Друго разследване[16] въвежда един допълнителен герой – това е Николай Вузев[17], бивш зам-министър на търговията в правителството на Любен Беров. В края на 2004 г. той се явява като представител на "Енергийна финансова група" АД на Богомил Манчев, чиято фирма „Риск инженеринг“ е съосновател на „ЕФТ-България“. Тя подава документи за лиценз за търговец на ток в ДКЕВР и след първоначален отказ, през 2005 г. става първата компания, получила такива права. Забележителен е самият факт, че ДКЕВР дава такова съгласие – след като през май 2002 г. става ясно, че НЕК е засякла нелегален пренос на 396 милиона киловата ток от Румъния за Гърция, за който не е получила транзитни такси. Фирмата посредник за износа, който трябвало да се осъществи през Сърбия и Македония, е именно „EFT Group“. Според това разследване, EFT се явява едва ли не като „спасител“ за НЕК, след като Турция престава да изкупува огромните излишъци от електроенергия на България – като причина за това е провалът на проектите на турския фонд „Джейлан“ за каскадата „Горна Арда“ и магистралата „Марица“. 

Че Николай Вузев действително е действащо лице по тези сделки с НЕК за износ на ток, става видно и от публикувания на сайта „Бивол“ „договор под условие“ от 2007 г., в който тъкмо той е представляващ „Енергийна финансова група“ АД,[18] която е съосновател на „ЕФТ България“, като съдружник при основаването на българската фирма е датската „EFT Holdings“, представлявана от Младен Стийович. 

В крайна сметка аферата за износа на ток от НЕК чрез чуждестранни посредници отново вижда бял свят, след като Петър Пенчев сезира Парламентарната комисия за борба с корупцията, оглавявана от Яне Янев. Комисията разкрива договорите между НЕК и EFT, спряното дело е възобновено, а главният прокурор Сотир Цацаров заявява, че прекратяването на разследването е груба юридическа грешка. Зам. главният прокурор Галина Тонева бе принудена да подаде оставка, като срещу нея и други тримата прокурори, отговорни за прекратяването на разследванeто, е образувано дисциплинарно производство. 

EFT не е единствената компания, която върти сделки с износ на български ток. От друго разследване на „Бивол“ става ясно, че към момента, в който Вук Хамович подписва договорите за EFT, българският клон на тази компания се оглавява от Андрей Владимирович Кристов. Той купува ток от НЕК и чрез още една фирма, наречена „IPN MARKET“, регистрирана в САЩ. По този повод в разследването се споменава следното: 

Самият Кристов не отрича, че през 2004-2005 г. IPN не разполага с лиценз да търгува с електроенергия. Нито в Сърбия, нито в България. На практика НЕК доставя електричеството на IPN при граничната бразда. Според разследващите, от граничната бразда IPN продава електричеството на сръбските си клиенти, но вече на двойна цена. Не е ясно как ръководството на НЕК избира да търгува точно с тази фирма, пренебрегвайки утвърдените европейски и световни лидери в този бранш. За периода 2004-2006 г. НЕК продава около 30% от електроенергията за износ на IPN и още толкова – на EFT. Смущаващо е твърдението, че тогавашният шеф на НЕК Васил Анастасов е близък до структурите на МУЛТИ ГРУП, което е валидно и за Андрей Владимирович Кристов. Когато Министерството на енергетиката попада в ръцете на Румен Овчаров, НЕК е оглавен от неговия кумец Любомир Велков. И Велков продължава да продава на IPN.[19] 

Щетите за НЕК, нанесени във връзка с трите договора с IPN, сключени между 2004 и 2006 г., се изчисляват на около 43 милиона евро. Не би трябвало да се учудваме на наглостта, с която действат държавната НЕК и нейните директори. В енергетиката подобно поведение е по-скоро правило, отколкото изключение. 

По отношение на втория от енергийните олигарси – Красимир Георгиев, известен като Фронтиера, цитираният доклад на посланик Байърли посочва, че „Главната фирма на Георгиев – „Frontier“, присъства там, където са парите - енергетика, недвижими имоти, нефтопроводи, магистрали, военни офсети и т.н.“ И е истина, че интересите и амбициите на Фронтиера съвсем не са свързани само с енергетиката. В доклада се посочва особената стратегия на този много тясносвързан с БСП олигарх – той „създава концепцията на даден проект, а след това възлага реалната работа на различни инженерингови и технически фирми“. За какви мащаби става дума в неговата многостранна консултантска дейност можем да съдим по прякото му участие в една от най-тежките корупционни афери, свързани с енергетиката в годините на прехода – тази с тъй наречените американски ТЕЦ-ове. 

Внезапното повишение на сметки за електроенергия в началото на 2013 г. водят до масови протести, предизвикали в крайна сметка оставката на правителството на Бойко Борисов и последвали избори, които довеждат на власт кабинета на Пламен Орешарски.  Веднага след оставката на управлявалия дотогава кабинет, прокуратурата предприема разследване за причините, поради което сметките за електроенергия са така драстично повишени – като в началото са разследвани електроразпределителните дружества, а по-късно под прицела на разследващите попадат и топлоелектрическите централи, работещи с въглища от Маришкия басейн. Това е и причината бившият министър Делян Добрев[20] да повдигне завесата над една от стриктно пазените тайни в енергетиката – договорите за изграждане и модернизация на за ТЕЦ „Марица-Изток“ 1 и 3 – тъй наречените американски тецове.[21] 

В неговото изявление става дума за „особените залози“, с които е гарантирана тяхната дейност. Това, което става ясно, е в буквалния смисъл на думата смразяващо. Тези залози са наистина много, ама много особени, защото са заложени приходите на НЕК – или иначе казано, бъдещите сметки за ток на всички български граждани. Според изчисленията на министър Добрев става дума за учредяване на „особен залог“ на стойност близо 13,189 милиарда лв. Това е стойността, която България  трябва да плати, ако по някаква причина не успее да изпълни договора си с тецовете – който междувпрочем предполага дългосрочно изкупуване на произведения ток на крайно неизгодни за българските потребители цени. 

Според условията на тези договори, ако нещо се случи с НЕК – примерно фалира (което впрочем по всички закони на икономиката би трябвало да е вече факт), тогава инвеститорите в двата теца директно заемат нейното място – и прибират парите си направо от електроразпределителните дружества. Скандалът е наистина огромен, заложена е на практика цялата енергетика. Учреденият залог е към една пета от тогавашния брутен  вътрешен продукт на България. И това е направено тихомълком – без дебати в Народното събрание и без за това да бъдат уведомени българските граждани. 

Делян Добрев посочва, че пряко отговорни за сключването на тези договори са четирима енергийни министри от различни правителства: Петър Жотев, Милко Ковачев[22], Мирослав Севлиевски[23] и Румен Овчаров. Изрично е подчертана ролята на последния, който като принципал на НЕК през 2005 г. е дал разрешение за подписване на договора за особен залог с американската компания AES. Освен това е подчертано и друго: „Министър Добрев директно заяви, че „съученикът на Румен Овчаров Красимир Георгиев-Фронтиера е участвал в сделките с ТЕЦ „Марица-Изток“ 1 и 3“.[24] Твърдението е повече от основателно, тъй като офшорните дружества, с които са сключени споразуменията, са с адрес бул. „Фритьоф Нансен“ 9, където се намира и офисът на Красимир Георгиев. 

Смятан в средите на БСП за един от най-богатите хора в България, Красимир Георгиев е наистина твърде загадъчна фигура. За разлика от други олигарси, той не парадира с богатството си и избягва всякаква публичност – например в търсачката на „Гугъл“ могат да се открият една-две негови снимки. От доста години насам – откакто попада на прицела на прокуратурата покрай делата срещу Вальо Топлото и е обвинен в пране на пари – той реално не живее в България, а прекарва огромната част от времето си в швейцарското си имение. А въпросното дело (както и всички съдебни дела срещу олигарсите в енергетиката) завършва без резултат. 

Неговата дейност обаче поразява с мащаба си, а самият той – с възможностите си за въздействие върху държавните институции, независимо от това кое правителство управлява и коя политическа сила е на власт. Интересите му включват консултантски услуги, обхващащи практически всичко в енергетиката – тецове, доставка на ядрено гориво, участие в договарянето на АЕЦ „Белене“; освен това и зимни курорти, строеж на магистрали, прокарване на нефтопроводи, търсене на газови находища и какво ли още не. Успява да се лансира еднакво добре при Виденов, при Симеон Сакскобургготски и при тройната коалиция. Но лобистките му възможности са свързани с една определена политическа фигура, която сама по себе си също може да бъде разглеждана като енергиен олигарх – това е Румен Овчаров, известен с показателното прозвище Инкасатора. 

Връзката между двамата е не само здрава, но и твърде отдавнашна – от студентските им години в Москва, където и двамата завършват специалност „Атомни централи и установки“ в Института по енергетика. По-късно си остават близки по партийна линия: Красимир Георгиев е инструктор в Благоевския районен комитет на БКП, а Румен Овчаров е партиен секретар на „Енергопроект“, или с други думи – негов подчинен в партийната йерархия.  По-късно позициите им се разменят – по-важен става Румен Овчаров. Той заема поста на  министър на енергетиката в кабинета на Жан Виденов, който търси свежи сили във въртешнопартийната битка с Андрей Луканов. Именно Овчаров въвежда Красимир Георгиев в кръга „Орион“ – като от това време датират и тесните му контакти с прословутия лидер на този кръг – Румен Мирчов Спасов[25]. По това време Красимир Георгиев създава и първите си компании – например „Фронтиер 7“, регистрирана на Бахамските острови, която е прототип на днешния „Фронтиер“, където е в съдружие с Едуард Манукян и „Метаконсулт“ БГ, с управител Георги Сотиров, негови постоянни съдружници и до ден-днешен. 

Тяхната съвместна дейност между впрочем е с по-ранна дата. Началото полагат чейндж бюрата „7М“, както и неуспешният негов опит да се намеси в застрахователния бизнес. По-късно заедно с Манукян се заемат с недвижими имоти. Красимир Георгиев не остава чужд и на модерното тогава банковото дело – участва като акционер в „Юнионбанк“, известна още като „Комсомолската банка“. 

Всичко това обаче е само предистория. С овластяването на Румен Овчаров основният интерес и на Красимир Георгиев, и на свързаните с него фирми се пренасочва предимно към енергетиката, където практически не съществува голям инвестиционен проект без тяхното пряко или косвено участие. Той развива предимно консултантска и лобистка дейност, но винаги на ключови позиции и с огромни възможности за вземане на комисионни. Трите най-големи проекта, реализирани с участието на „Фронтиер“, са договорите за: „Долна Арда“, „Марица-Изток“ 1 и „Марица-Изток“ 3, като инвестициите по тях възлизат на 1,2 милиарда лв. 

По последния проект Красимир Георгиев се превръща и в основния лобист за влизането на американската фирма „Ентърджи Пауър груп“ на българския пазар, която още по време на правителството на Иван Костов взема „Марица-Изток“ 3 без конкурс, тъй като е посочена от тогавашния енергиен министър Иван Шиляшки[26] за „стратегически инвеститор“. Освен по сделката с „Ентърджи“, фирмата „Фронтиер“ е била консултант и по  по-късната сделка между американската компания и италианската фирма „Енел“, която купува 60% от участието на „Ентърджи“ в тази топлоцентрала. Извън споменатите три огромни проекта, „Фронтиер“ има решаващо участие в редица други крупни сделки, свързани с доставките на ядрено гориво за „АЕЦ Козлодуй“, с ВЕЦ „Цанков камък“ и язовир „Яденица“, и с още много, много други. 

От решаващо значение за тяхната реализация обаче са близките му отношения с Румен Овчаров, които едва ли се дължат само на добрите студентски спомени. За това доколко самият Овчаров държи на своя съученик, свидетелстват две прелюбопитни обстоятелства. В самия разгар на скандала около далаверите в „Софийска топлофикация“, в които Красимир Георгиев е съвсем пряко замесен, само ден преди самият Овчаров да бъде пожертван от Сергей Станишев, министърът изразява пред БНТ  голямата си загриженост за съдбата на Фронтиера – със следните думи: 

Аз даже на моменти си мисля, че и Красимир Георгиев в крайна сметка ще се окаже жертва поради спекулацията, че той е близък с мен. С него съм се запознал през 1974 г. в Москва, където той вече беше студент, аз отидох една година след него. По-късните години сме работили заедно в Благоевски районен комитет на БКП, където той ми беше ръководител известен период от време. Били сме близки, но през последните години отношенията ни не бяха чак до такава степен близки. Той се разви по бизнес направление. А аз се занимавах с политика.[27] 

Тази загриженост е трогателна, но едва ли е продиктувана само от носталгични спомени. Всъщност няма различни „направления“: бизнесът и политиката се оказват свързани и взаимозависими. По-скоро Овчаров се безпокои да не би покрай делото срещу Красимир Георгиев да излязат наяве някои техни общи лобистки акции – и особено свързаните с АЕЦ „Белене“. В крайна сметка това се случва – в не по-малко мащабен скандал, който води до наказателно преследване срещу Фронтиера и до оставката на министър Овчаров от правителството на тройната коалиция – заедно с отстраняването и на Корнелия Нинова, и на Делян Пеевски като зам.-министри, поради очевидните корупционни ангажименти, които стават видни от СРС-тата, които шефът на Националното следствие Александър Александров[28] изпраща лично до главния прокурор Борис Велчев[29], и които парламентарната комисия на Яне Янев години по-късно разсекретява.[30] 

 

(Докладна записка от Ангел Александров до главния прокурор Борис Велчев. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

За тази афера ще стане дума с подробности в Том трети  от настоящото изследване, но някои други аспекти от лобистката дейност на Фронтиера се отнасят и към управлението на кабинета Сакскобургготски, поради което се налага да бъдат разгледани някои от тези разговори и в рамките на настоящата статия.  Най-специфичната особеност на прихванатите от СРС разговори е техният стил – впечатляващата безцеремонност и не по-малко впечатляващата фамилиарност, с която съвсем директно се лобира за конкретни икономически интереси на особено високо равнище, договарят се комисиионни и се обсъждат условията за очевидно корупционни плащания. Този стил ни позволява да видим как са ставали нещата при управлението на тройната коалиция – включително по отношение на договорености, заробващи страната и накърняващи нейния национален интерес – като тези за АЕЦ „Белене“ и за нефтопровода „Бургас – Александруполис“, например. Става видно, че тези проекти са били уточнявани и конкретизирани потайно и под масата – от задкулисни фигури, които нямат легитимна власт, но пък представляват икономическите интереси на овластените – като за тяхната реализация се е разчитало на приятелски контакти, на раздаване на комисионни и на корупционни плащания. 

В записаните разговори става дума за ключови, геостратегически проекти с огромно значение за националната сигурност на България, подготвяни и координирани, а често пъти и направо договаряни от Красимир Георгиев, въпреки че той не заема никакви официални позиции в администрацията на Българската държава. Далеч не всички са свързани с енергетиката – има и такива, които се прокарват през МРРБ с пряката помощ на министър Гагаузов[31] – такива са строежът на автомагистралите „Хемус“ и „Тракия“, и особено бъдещата реализация на нефтопровода „Бургас – Александруполис“, който по това време е бил на дневен ред. Заслужава си да отбележим, че лобистките усилия в тези случаи минават през държавното дружество „Техноекспортстрой“. 

По-особен е случаят с нефтопровода, при който частната фирма „Фронтиер“ и държавната „Техноекспортстрой“ са съсобственици в дружеството „Универсален терминал Бургас“ – като се очаква именно то да бъде ключов участник при изграждането на петролопровода в България. Оказва се, че Красимир Георгиев не просто иска да консултира или да лобира в полза на този проект, но и подготвя основните данни за него, като представя на министър Гагаузов удобния за него вариант, предполагащ строеж на терминал в Бургас, през който да минава цялото количество на протичащия през тръбата нефт. 

Още на 04.10.2006 г. той изпраща SMS на Гагаузов със следното съдържание: „Готов е докладът за нефтопровода, кога ще е удобно да го обсъдим?“ По-късно – от разговор 127[32] и по-сетнешни разговори става ясно, че Красимир Георгиев има и активно участие в преговорите за дяловото участие на страните, участващи в проекта; става дума и за банки, които са готови да финансират определени дейности по него, както и за това, че в техните планове много неща зависят „от туркинята от резерва“ [Емел Етем[33]].

(Разговор 127. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Партньорът му в този разговор на име „Стефчо“ посочва, че за да вземат „двойни пари“, трябва да изградят модул, който да обслужва „Бургас-Александруполис“, и после да продадат 51% на руснаците. Става ясно, че „Креди Сюис“ били готови да влезнат като акционери в терминала, но пречело липсата на политическо решение. Красимир Георгиев предлага министърът да внесе доклада при премиера; става дума и за подкрепа, обещана от Георги Пирински, а също и за ангажимента на някой си бай Милан да говори с Главния секретар на МС да включи проекта в дневния ред – и в началото на другата седмица президентът да го подпише. Разбира се, и дума не става за това, че този проект е и неизгоден, и опасен за България. Очевидно това е последното, което интересува договарящите го фигури в политическото задкулисие. 

Особено впечатляващ по отношение на този проект е разговор 188[34], воден между Валентин Димитров и Росен Карадимов[35], съветник на Сергей Станишев. В него Росен Карадимов споделя една хубава вест – официално му е даден мандат да работят заедно по това „нещо“.

(Разговор 188. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

  Посочва, че трябва да систематизират и обработят информацията – като поема ангажимента да направи „дисекция“ за това кои обекти, които са отделни компоненти от проекта, са предмет на концесии и могат да бъдат частно изграждани. Тогава щели да се видят разните „кратки процедури, привилегии и възможности по Закона за концесиите“. Във финала на този разговор става дума и за бъдещето – като Красимир Георгиев споменава, че в рамките на пет години техните компании ще бъдат съизмерими с тези, които сега твърдят, че са „боклуци“, а Росен Карадимов се съгласява с това оптимистично предвиждане. 

Тези блажени намерения пропадат покрай скандалите с Валентин Димитров и Столичната топлофикация, тъй като поради започнатото дело за пране на пари срещу Красимир Георгиев, министър Гагаузов е принуден да прекрати участието на „Техноекспортстрой“ и на самия „Универсален терминал Бургас“ в плановете за строежа на нефтопровода. 

Пак чрез Гагаузов се действа за строежа на автомагистралите. Как е гледал на тези планове самият той като министър в българското правителство, личи много ясно от един разговор на Красимир Георгиев с Росен Карадимов, в който последният споделя, че обяснил на Гагаузов „изключителната красота на тяхната схема“, при което се появил „блясък в очите“ на министъра, който започнал “да осъзнава, че тук има хляб”[36]. 

 

(Разговор 330. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Всъщност „Фронтиер“ е компанията, която осъществява връзката, която е връзката на българските компании в концесията на магистрала „Тракия“ с американската правна фирма „Макгуайър“, която ги представлява при преговорите с португалските партньори за аутобана. Вероятно мнозина си спомнят за скандалите около този проект, разходите по който бяха повече от чувствително завишени. 

Това обаче не е първата стъпка на тази компания в строителството на магистрали. Още през лятото на 2004 г. Красимир Георгиев попада в управата на акционерното дружество „Магистрала Хемус“, като изобщо не е ясно по какви критерии бива включен, тъй като акционери в дружеството са две държавни фирми: „Техноекспортстрой“ и „Автомагистрали“, съответно с дялове от 24 и 25%, и италианската „Салини Конструтори“ – с 51%. Италианците от години се оплакват, че българската държава ги е отрязала от полученото в началото на 90-те години право да концесионират магистралата от Калотина до Капитан Андреево. Прецакването им става именно чрез фирмата „Магистрала Хемус“, която е трябвало да стопанисва аутобана от София до Варна. 

Останалите управляващи от българска страна са шефът на „Техноекспорстрой“ Емил Коцев, брат на небезизвестния зам.-вътрешен министър Бойко Коцев, и тогавашният началник на кабинета на министъра на регионалното министерство Калин Рогачев. По повод появата на Красимир Георгиев в „Магистрала Хемус“ тогавашният регионален министър Валентин Церовски[37] заявява, че не си спомня по какви причини Георгиев е включен в управлението на дружеството, но фирмата изобщо не е функционирала. Била създадена с идеята да се тушират претенциите на италианците към „Тракия“. От „Фронтиер“ пък твърдят, че Георгиев е поканен лично от Церовски. 

В голяма публикация, посветена на Фронтиера[38], се цитират източници от МРРБ, според които истинският интерес на Красимир Георгиев е бил насочен към магистрала „Тракия“, като е съвсем очевидно, че концесиите на „Тракия“ и на „Хемус“ са правени по една и съща матрица, тъй като действащите лица се повтарят - двете държавни фирми и „Фронтиер“ като техен консултант, плюс чуждестранен инвеститор - португалска или италианска фирма, плюс регионалното министерство, управлявано от Церовски, и респективно по-късно – от Гагаузов. 

Според споменатата публикация официално не е известно фирми на Красимир Георгиев да са кандидатствали за „Тракия“, макар че „Фронтиер“ е била своеобразна свръзка между българските компании в концесията с американската правна фирма „McGuire Woods“. Американците представляват българските държавни фирми в преговорите с португалските партньори. За първи път обаче американците са доведени в България през 1998 г. от съдружника на Красимир Георгиев във „Фронтиер“ - Едуард Манукян. Тогава президентът на „McGuire Woods“ Къртис Кауард и Манукян даряват 80 000 долара на фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“ за дома за сираци в Златица. Вероятно този, а и други жестове тогава отварят доста врати за навлизане в енергийния бизнес, който за „Фронтиер“ стартира приблизително от този момент нататък. 

Това сътрудничество с любимите на НДСВ португалски партньори обаче може да бъде наречено по всякакъв друг начин, само не и лоялно. От СРС-тата става видно, че Красимир Георгиев и неговите задкулисни партньори просто са рекетирали португалците, като са ги плашили с вероятността техният договор да бъде прекратен от тройната коалиция – и са използвали тази вероятност в своя полза. 

Договорът за магистрала „Тракия“ е сключен на 29 март 2005 г. от тогавашния министър на МРРБ Валентин Церовски и директорите на българо-португалския консорциум „Магистрала Тракия“ – Коща Ферейра и Емил Коцев, в присъствието и на министър-председателя Симеон Сакскобургготски. Съдено е този договор да бъде запомнен като един от най-шумните и драматични скандали в новата история на България. 

Концесионерите са избрани без търг и конкурс, при абсолютна липса на прозрачност и при крайно неизгодни за България условия. Концесионният договор е сключен за 35 години – максималният възможен срок, през който португалските инвеститори следва да съберат ТОЛ такси – като българската държава поема задължението да покрива разликите между предвидения в договора поток от моторни превозни средства и реалния такъв, а като общата сума на концесионните задължения за целия период трябва да бъде 5 346 700 000 евро. 

С тази клауза се поема огромен риск, тъй като предвиденият в договора трафик далеч надхвърля българските реалности. Договорът е атакуван по различни начини – включително по съдебен път, с подробен доклад на „Прозрачност без граници“ и др., но министър Церовски и кабинетът на НДСВ неизменно го поддържат, което може би се дължи на основателните предположения, че една от португалските фирми в консорциума –  „SOMAGUE Concessões e Serviços, S.A.“, е свързана със Симеон Сакскобургготски и/или с близки до него хора. 

Царското правителство обаче не доживява до момента, в който на договора следва да бъде даден ход. По време на предизборната кампания сделката за магистралата е използвана от опозицията за нападки към управляващите от НДСВ. След изборите обаче, на водещата партия  (БСП) не ѝ достигат депутати за сформиране на самостоятелно правителство или на правителство само с още една партия. Пред възможността да остане извън властта, БСП избира да се коалира с НДСВ и ДПС. 

И тогава говоренето срещу този договор заглъхва, като новият министър на МРРБ Асен Гагаузов първо заявява, че ще преразгледа договора, след което се стига до идеята, че е по-добре договорът да бъде „подобрен“, като се променят някои икономически параметри в него. Тъкмо визията за тези промени се превръща в необходимия инструмент, за да бъдат плашени и рекетирани португалските изпълнители. 

В случая Красимир Георгиев съвсем очевидно е използвал позицията си като негласен посредник между българските компании в концесията и американската правна фирма „McGuire Woods“, която ги представлява в отношенията им с португалците. Схемата е дословно същата, каквато вече е разиграна и при казуса с „Магистрала Хемус“ – двете държавни фирми и „Фронтиер“ като техен консултант, плюс чуждестранен инвеститор – и плюс Министерството на МРРБ като техен възложител. С една разлика – тук Красимир Георгиев използва смяната на властта и необходимостта да се правят промени в основния договор, за да притисне чуждестранните инвеститори – като плюс всичко намесва и други отговорни фактори – като Росен Карадимов например, от когото пък очевидно зависи позицията на българския премиер. 

В разговорите често се появяват имената на двама чужденци: Дон и Нейтън, които очевидно са фактори в „McGuire Woods“, като се търсят техните възможности за въздействие върху португалците. За съдържанието на тези разговори особено характерен е разговор 491[39], в който Красимир Георгиев пита Росен Карадимов има ли напредък по въпроса с магистралата.

(Разговор 491. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В отговор се посочва, че било решено тази седмица той, Краси и Асен да седнат и „окончателно да вземат решение“. Красимир Георгиев посочва, че на един рожден ден стоял час и половина с Доган, обяснил му благоприятните варианти и Доган казал да решават, като поел гаранции да го подкрепи изцяло. Росен от своя страна твърди, че „малките португалци от „Лета“ са се свързали с него и се кълнат, че „са готови да приемат всякакви условия“. Става дума и за „местния идиот, нашия“, който плюел Румен (очевидно Овчаров) и предлагал някакви други варианти – и че са отнесли въпроса до Румен, а той от своя страна – до Сергей Станишев и президента. В крайна сметка Красимир Георгиев отбелязва, че „трябва да измислим начин, по който да компенсираме разходите на португалците и да имат някаква премия“. От контекста на разговора става ясно, че двамата вече знаят, че в сегашния му вид договарянето с португалците няма да се състои – и очакват португалците „сами да дойдат и да предложат нещо“. 

Тези прогнози очевидно се сбъдват, поне на този етап. Това личи от разговор 639[40], в който Росен Карадимов съобщава на Красимир Георгиев, че: „Португалците съвсем са клекнали, приемат всичко, има тежко притеснение при тях, твърдо са приели банката“.

(Разговор 639. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Той посочва, че „е възможно развитие, при което приемат абсолютно всичко, което означава формат, в който да се поставят допълнителните условия, които не са в официалните документи“. В контекста на разговора става ясно и как са притиснати португалците – те са получили фактически отказ от Асен (Гагаузов), а самият Росен е излязъл с версията, че има допълнително изискване от Министерството на финансиите. Така се оформя „схемата“, която ще бъде следвана при тази рекетьорска акция. Според Росен Карадимов „Оттук нататък е много възможно да се играе вариант: оформя се анексът от българска страна, без да се водят каквито и да било преговори. Преди този анекс да бъде изпратен, се провеждат други типове разговори, след което отива официално анексът и се връща официално съгласие.“ Красимир Георгиев допълва най-същественото – техният личен интерес – със следната препоръка: „трябва да оформим анекса и другото аранжиране, нали, не само това...Ако искаш да я формулираме тази схема, и като говориш с началника, ще му кажеш: „ето ти един вариант, ето ти друг – избирай.“ Едва ли трябва да пояснявам, че „началникът“ на Росен Карадимов е лицето Сергей Дмитриевич Станишев. 

В разговор 665[41] Дон, който очевидно е един от американските посредници по строежа на магистралата, звъни на Красимир Георгиев от тел. 0018042414541 по повод преговорите за „Магистрала Тракия“.

(Разговор 665. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

 

  Красимир Георгиев посочва, че всички очакват мнението на министър-председателя, но подчертава следното: „И ние ще получим незабавно информацията, за да участваме по някакъв начин в процеса на сондиране на мненията.“ Дон споменава, че очевидно политическите сили в България „искат да позволят на същите хора, които напоследък участваха в строежа на пътя, да продължат да строят“. И посочва, че това било „чудесно, наистина чудесно“. Красимир призовава към няколко дни търпение и го уверява, че постоянно следи процеса и ако се случи нещо, ще съобщи. 

„Нещото“, дето трябва да се случи, всъщност е подготвяно от самия него. От разговор 717[42] с другия заинтересовен американец – Нейтън, който той води по другия си мобилен телефон, защото същият бил по-подходящ за конфиденциални разговори, става видно, че вече има решение за „Магистрала Тракия“ и ще го обсъждат след 40 минути – на 10.XI.2006 г.

(Разговор 717. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

В разговор 777[43] той се обажда на Росен Карадимов, за да му каже, че е подготвил справка за „Тракия“,  или „как да действаме по новия модел“.

 

(Разговор 777. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

В разговор 781[44] диктува на секретарката си Мария междувременно обсъдената схема, т.е. „схемичката холдинг –автомагистрали“.

(Разговор 781. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Казва ѝ да промени дяловете – и там, където има 100% държавно участие, да пише 95%. Нарежда ѝ да впише още едно дружество под холдинга – „Автомагистрали“ АД – и промяна на дейност, като вместо „приватизация на петпроцентов дял“, да запише: „регистрация на холдингова структура, след приватизация на 5-процентов дял от дъщерните дружества“. 

Едва ли е необходимо да гадаем за функциите на тези приватизирани 5-процентови дялове – това най-вероятно е комисионната за хората, уредили въпросната сделка. Сиреч – за Красимир Георгиев и Росен Карадимов, а може би и за техните „началници“. 

В крайна сметка многото мераци за „другото аранжиране“ просто пренавиват пружината – и португалците се отказват от проекта. Преговорите продължават до края на 2007 г., когато действително е подписан анекс. С него на концесионера се дава срок от 120 дни за намиране на нужното финансиране. Тогава отпадат и държавните гаранции за банковите заеми. Анексът изисква – ако португалците не представят подписани кредитни споразумения до 14 май, договорът с тях става невалиден, а пред държавата има два варианта – да обяви нова концесия или да премине към директно възлагане на строителството по Закона за обществените поръчки. В крайна сметка договорът пропада, а цената на неговото фиаско се измерва вероятно със стотици милиони евро – поради поскъпването на асфалта и трудния достъп до кредитиране в условията на икономическа криза. Тези загуби, които е трудно да бъдат изчислени, са за сметка на българските данъкоплатци. 

Нека сега се върнем към договорите, за които стана вече дума в тази статия: за двата „американски“ ТЕЦ-а, които произвеждат към една пета от добиваната в България електроенергия. Същите, за които се оказва, че инвестициите там са гарантирани с вземанията на НЕК, т.е. с парите от бъдещите сметки за ток на всички български граждани, в размер на над 13 милиарда лв. 

Красимир Георгиев е консултант и по двата договора. Първият е за споразумението за ТЕЦ „Марица-Изток“ 1, предполагащо инвестиции от един милиард евро и сключено с американската компания AES при крайно неизгодни за държавата условия. Вторият е за рехабилитацията на ТЕЦ „Марица-Изток“ 3, при който контрагент е американската фирма „Ентерджи“, като инвестицията е за 600 милиона евро. 

Тук трябва да се отбележи и особеният статус на фигурата „консултант“ при сключването на тези договори. „Фронтиер“ претендира, че е първата фирма, въвела в България тъй нареченото проектно финансиране. В подобен тип проекти консултантът се грижи за твърде широк кръг от проблеми, свързани с намирането на инвеститор, финансирането, сключването на договори с държавата, намирането на банкови заеми и прочее. Заплащането варира, но обикновенно е около един процент от цялата сума, освен ако не е уговорена твърда сума.[45] При това положение е съвсем очевидно, че проекти с такъв мащаб са твърде тлъст кокал – и в тях има храна както за консултанта, така и за услужливи политици от всякакъв ранг. 

Споразумението с AES е с направо смайващо съдържание. То е сключено впрочем не с американската компания, а с регистрираната (очевидно специално за случая) българска компания „З-С България“, която пък е дъщерна на някаква също толкова неизвестна ошфорка, наречена „З-С Мавриций“ . НЕК е представлявана от Данаил Тафров[46], а „З-С Мавриций“ – от Ричърд Мардън. 

Според споразумението „НЕК се задължава в течение на петнадесет години да приема цялото нетно произведено количество електроенергия от „3-С България“, да осигурява плащанията за енергия и плащанията за мощност“, а също и „да заплаща за допълнителните услуги, предоставяни от време на време от „3-С България“. Този срок започва да тече от включването на планираната нова мощност – сиреч от 2011 г., независимо че споразумението е подписано десет години по-рано. Цената, на която следва да се плаща изкупуваният ток обаче, е най-високата в България: 129 лв/МВч. 

Интересно е, че НЕК поема и редица други утежняващи разходи, някои от които твърде големи – например разходите за далекопроводи и подстанции, или разходите за освобождаване на площадката от стари сгради и съоръжения. Общата рекапитулация от споразумението показва, че за произведената в течение на 15 години електроенергия България трябва да заплати на AES 9 милиарда лв. – при направени разходи от един милиард евро (ако въпросните разходи изобщо са толкова, тъй като същите никога досега не са проверявани). 

Това обаче далеч не е всичко. Към споразумението има анекси, които раздуват цената с милиарди. Първият анекс всъщност намалява минимално цената – от 9 милиарда лв на 8,42 милиарда лв. За сметка на това пък седмият анекс, който предполага НЕК да закупува необходимите за експлоатацията на централата въглеродни емисии, повишава цената с близо 6 милиарда лв., или общата равносметка е 14,25 милиарда лв. 

Това е направо непредставима сума. Ако я разпределим между цялото население на страната ни, се падат по около 2000 лв. на човек. Разбира се, част от нея е покритие на направените от AES разходи, но все пак разликата между инвестициите и получаваните приходи – за които на всичкото отгоре има и държавна гаранция, е твърде чувствителна.

Да не говорим за други стряскащи елементи от това споразумение. Например изискването, според което: „Ако се случи необичайно събитие (национализация, анулиране на договора, промяна на законите, стачка, размирици, революция, военен конфликт, чума, йонизираща радиация и описаните по-горе форсмажорни събития), НЕК заплаща през първите 9 месеца: за договорената мощност дори да не е в експлоатация, дължимите от „3-С България“ главница и лихви по финансирането; за договорената енергия дори да не е произведена; за допълнителни услуги“. 

Наистина не е ясно с какви средства един консултант може да принуди отговорни политици да се съгласят с такъв договор. При това вината за неговото сключване, за която и до ден-днешен не е потърсена съдебна отговорност, тегне върху различни правителства. Пряко отговорност носи и правителството на Иван Костов, по време на чието управление са сключени именно тези основни договорености за двете топлоцентрали. Освен него обаче е имало и сключване на втори договор с AES през 2005 г., което е станало със знанието и разрешението на Румен Овчаров. По думите на Делян Добрев именно Овчаров е министърът, дал разрешение за „особения залог“. 

Трябва да отбележим, че далеч не всички са били съгласни със странните договори за двете „Марици“. И основания за недоволство има не само в договора с AES. При другия договор – този с американската „Ентърджи“ за ТЕЦ „Марица“ 3, е договорена рехабилитация на стойност 600 милиона евро – при условие, че в държавната ТЕЦ „Марица“ 2 същата рехабилитация е струвала само 200 милиона евро. 

Всъщност договорите за дългосрочно изкупуване на електроенергия от „Марица-Изток“ 3 и „Марица-Изток“ 1 са подписани на 13 юни 2001 г. в гранитната зала на Министерския съвет, в присъствието на тогавашния премиер Иван Костов – четири дни преди парламентарните избори. Това става въпреки възраженията на Световната банка, която със серия писма и анализи предупреждава правителството, че подобни договори могат да направят цената на тока за населението „непоносима“, и въпреки мнението на тогавашния министър на индустрията и енергетиката – Петър Жотев: 

„Моля да имате предвид, че в сегашните проекти на договори за изкупуване на ток и финансовите модели към тях съществуват множество рискове за България заради 15-годишния срок на действие на договорите“ – пише той в становище, представено в закрито заседание на кабинета на 10-ти май, дни преди сключването на сделката.[47]

Ръководената от него работна група стига до извода, че проектите на споразуменията съдържат клаузи, които са неизгодни и за НЕК, и за „Мини Марица-Изток“, и трябва да се преразгледат. 

Вместо да се съобрази с тези изводи (и с мнението на Световната банка), премиерът го отстранява от преговорите и включва на негово място Иван Шиляшки, тогава шеф на НЕК. Същият постига споменатото вече минимално редуциране на цената на тока – и договорите са подписани. За тях е забравено задълго – докато бъде изградена новата мощност и бъде рехабилитиран ТЕЦ „Марица“ 3, след което обаче тези договори се задействат – и тяхното действие е с давност 2027 г. 

Има някои подробности, които са твърде красноречиви:

Първо – общото звено при това драматично неизгодно договаряне е фигурата на консултанта: и при двата договора това е Красимир Георгиев-Фронтиера.

Второ – договорите са сключени не с реалните контрагенти, а с офшорни фирми, чийто адрес съвпада с този на офиса на въпросния енергиен олигарх.

Трето – договорите се сключват за дейност, която държавата сама би могла да извърши при наличието на абсурдния, „особения залог“, договорен като гаранциия за инвеститорите през 2005 г. със знанието на министър Овчаров.

Четвърто – договорите се сключват при правителството на Иван Костов, но намират съответното продължение и потвърждение и от правителството на тройната коалиция. 

Необяснен остава един вече зададен в този текст въпрос: как един консултант би могъл да накара отговорни държавни мъже да подпишат подобни договорености. При такива големи суми това едва ли става с носене на куфарчета, пълни с банкноти. Има и по-рафинирани форми – и една такава изскача наяве в голямата шумотевица около цените на тока в началото на 2013 г..

Оказа се, че една друга офшорка, регистрирана пак на остров Мавриций, държи 12% от акциите на втория проект – този за рехабилитация на ТЕЦ „Марица“ 3, който беше сключен с американската „Ентърджи“ (после основният пакет от акциите е изкупен от италианската „Енел“, която пък я продава на канадската „Контур Глобъл“, но присъствието на споменатата офшорка остава неизменно). Нейното име е „Доминиъм Дивелъпмънт Къмпани“ – и е повече от очевидно, че тя и в момента получава съответния процент от приходите на НЕК. 

Ако Прокуратурата потърси правна помощ от органите на Мавриций, би могла да стигне до името и адреса на компанията или лицето, което стои зад нея. Отделен въпрос е дали точно българската прокуратура би благоволила да положи подобни усилия. Но е добре да се знае едно: почти винаги, когато с такъв процент се появи офшорка покрай някой пределно крупен проект, зад нея винаги стои политик. И до днес е трудно да се предположи кой точно – може би защото липсва политическа воля за това. 

С договорите за „американските“ ТЕЦ-ове съвсе не се изчерпват корупционните афери на Фронтиера. Внимание заслужават и неговото участие във:  ВЕЦ „Цанков камък“ (в добра хармония с Доган), каскадата „Долна Арда“, язовир „Яденица“ – част от ПАВЕЦ „Чаира“, „Топлоцентрала Земляне“, офсетните сделки на Военното ведомство, големият скандал с конкурса за концесия за нефт и газ в Черно море – блок „Силистар“, който беше спечелен от „Ледербел БГ“, в която съсобственик отново е Красимир Георгиев. Става дума за фигура от мащаб, който не позволява корупционните практики, свързани по един или друг начин с него, да се поберат в рамките на една статия. 

Начинът, по който грамата на посланик Байърли коментира Христо Ковачки, третият от енергийните олигарси, е твърде показателен за нрава и апетитите на този типичен герой от годините на прехода, а именно: 

Христо Ковачки е най-новият играч в сектора, и според ХХХХХХХХХХ му липсват професионалната експертиза, практическият опит и интелект на Манчев и Георгиев. Произходът на Ковачки е по-скоро от организираната престъпност. Той е бил близък партньор на Константин Димитров[48] (наричан още „Самоковеца“), който, преди да бъде убит в Амстердам през 2003 г., беше един от най-големите български контрабандисти. Някои като ХХХХХХХХХХ вярват, че незаконните дейности на Димитров са в основата на началния капитал на Христо Ковачки, които той е използвал, за да изкупува енергийния сектор. Други, които са по-запознати с Димитров и с българските контрабандни канали, виждат Русия и руската организирана престъпност зад богатството на Ковачки. Независимо от източника на първоначалния капитал, империята на Ковачки в момента е обширна. Освен, че е собственикът на единствената фабрика за брикети на Балканите „Брикел“, той и неговата основна компания „Атоменергоремонт“ притежават поне четири мини, пет топлофикации (в Бургас, Плевен, Велико Търново, Габрово и Враца), няколко ТЕЦ-а, включително и 51% от Димитровградските мини „Марица-Изток“ 3, контролира пет въглищни компании и е миноритарен съдружник в Софийската общинска банка. Наскоро той беше единственият кандидат за покупка на ТЕЦ „Сливен“ в късния ноември. 

Списъкът с притежанията на Христо Ковачки, цитиран в секретната грама, далеч не е изчерпателен. Според едно разследване от 2008 г. името му фигурира в над 180 различни фирми и дружества, като може да се установи връзка с имената на още над 160 собственици и акционери в различни фирми.[49] Според класацията на полското списание „Впрост“ за стоте най-богати бизнесмени в Източна Европа за 2008 г., Ковачки е на 98-о място със състояние, изчислявано на 700 милиона долара. Според същата класация той е втори по богатство у нас – след Васил Божков[50]. Произходът на тези огромни финансови средства е наистина необясним. В началото на новото хилядолетие той вече е навлязъл в частния бизнес, притежава магазини и супермаркети, но никой не би си и помислил да го определя като олигарх, нито пък да предположи пробива му в сферата на енергетиката, където по общо мнение сферите на влияние са вече разпределени, а появата на случайни играчи е недопустимо. 

Въпреки това, при първата голяма приватизационна сделка в енергийната сфера Ковачки успява да закупи ВЕЦ каскадата „Искър”, а през 2002 г. купува мини „Чукурово”. По това време амбициите му да навлезе в енергийния сектор са приемани с насмешка от големите енергийни акули. Но през 2003 г. той реализира сделка, която предизвиква истински потрес в енергийните среди, а и сред наблюдаващите ги дипломати – като спечелва публичния конкурс за приватизация на „Атоменергоремонт-Козлодуй”.[51] Това предприятие е от ключово значение за атомната енергетика на България, тъй като през него на практика минават всички ремонтни дейности и повечето обществени поръчки, свързани с АЕЦ „Козлодуй“. Именно във връзка с тази сделка е лансирана версията, че през Ковачки се перат парите на Константин Димитров-Самоковеца, натрупани чрез контрабанда и наркотрафик. Версията е лансирана през австрийския вестник „Формат“, който по отношение на спечелената приватизационна сделка прави и следния коментар: 

Проблемът идва не само от факта, че фирмата няма опит в специфичния атомен бранш, а това според специалистите е рисково за ядрената безопасност на страната. Проблемът в сделката е и в притесненията за нездрав интерес от страна на хора, подозирани във връзка и организация на контрабандни канали и наркотрафик, което допълнително усложнява избора на бъдещия собственик.[52] 

Доколко финансовата мощ на Христо Ковачки се дължи на пране на престъпен капитал, е трудно да се установи – той самият категорично отрича това и твърди, че всичките му сделки са реализирани чрез заеми от банките. Реално неговият маниер да наддава с големи суми на търговете, чрез които закупува мини и топлофикации в изключителен мащаб и в много кратки срокове,[53] предполага наистина солидни връзки в банковата сфера. Такива са налични, макар и да става дума най-вече за „Първа инвестиционна банка“, която действително финансира немалка част от сделките му в енергетиката. Вероятно доверието на банката в него се дължи и на това, че единият от нейните собственици, Ивайло Мутафчиев[54], е кум на Ковачки. Друг сериозен финансов донор за фирмите на Ковачки е Столичната общинска банка, в която той успява да придобие дялово участие, гарантиращо му блокираща квота, с помощта на тайна приватизация – като няколко общински фирми прехвърлят своите дялове в банката на частни дружества, които впоследствие  препродават на близки до олигарха компании. 

Но дори и да предположим, че версията за участието на Самоковеца в този шеметен пробив е само вестникарска измислица, няма как да се отрече, че бизнес начинанията на Ковачки имат допирни точки с организираната престъпност. Изглежда сделката за „Атоменергоремонт–Козлодуй“ е засегнала сериозно нечии интереси, след като директорът на това предприятие Борислав Георгиев е разстрелян през април 2008 г. Както и при почти всички показни убийства обаче, нито изпълнителите, нито поръчителите на това престъпление бяха разкрити. 

Не по-малко сериозни подозрения за криминално участие будят задграничните инвестиции на енергийния олигарх – особено реализираните в Сърбия. Според публикация в сръбския вестник „Блиц“, той е успял да закупи и по-късно да доведе до фалит цели 15 сръбски предприятия. Посочва се и връзката му с един от най-прочутите сръбски гангстери – Сретен Йосич[55]: „Българският олигарх Христо Ковачки, един от най-богатите хора на Балканите и приятел на Сретен Йосич, известен като Йоца Амстердам, благодарение на лошия контрол на чуждестранния капитал успя да унищожи около 15 компании в Сърбия и да отнеме хляба на около 8000 работници, както и да нанесе щети на държавата за незнайно колко пари. Неговият пример потвърди съмненията, че бизнесмените от чужбина никой не контролира.“[56] От своя страна българската преса пък излага версията, че отношенията между Ковачки и Сретен Йосич се изострят заради предоставен от сръбския гангстер и невърнат от българския му партньор заем, при което Амстердамеца поръчва неговото убийство. Дори е посочен българският изпълнител, който трябва да реализира поръчката – Пламен Дишков-Кела, който подготвя изпълнението, но междувременно е арестуван и осъден на дълги години затвор.[57] 

В същото време някои от действията на самия Ковачки издават нрав, родствен с този на героите от престъпния свят. Например миньорите, които работят в неговите мини, са третирани едва ли не като крепостни селяни – като по време на избори се налага силово корпоративно гласуване и техните гласове се подават в полза на политическите мераци на техния бос. Например неговите гардове имат лошия навик да възпитават чрез насилие протестиращите срещу действията му, а служителите от топлоцентралите му използват сродни мерки срещу тези, които не си плащат сметките за парното. Освен всичко друго, в един момент Ковачки все пак се оказва клиент на прокуратурата – по обвинение, че в периода 2005 - 2008 г. е източил над 16 млн. лв. ДДС чрез фиктивни сделки. На 14 април 2011 г. СГС го признава за виновен, но през май 2012 г. САС го оправдава, а впоследствие ВКС окончателно решава делото в негова полза. 

При толкова широки възможности в различни бизнес сфери, намесата в политиката изглежда естествена и необходима. Ковачки използва гласовете на своите работници и участието на своите мениджъри при изграждането на собствена политическа партия – „ЛИДЕР“, която участва в парламентарните избори през 2009 г. в състава на коалицията „Напред“ – заедно с ВМРО и ЗНС, но не успява да влезе в парламента. На парламентарните избори през 2014 г. „ЛИДЕР“ е вече в друга коалиционна конфигурация – заедно с „България без цензура“ и ЗНС – и успява да реализира пет депутатски места. Но тази коалиция, оглавявана от Николай Бареков[58], бързо се разпада. Редица източници обаче свързват Ковачки с ДПС – и се предполага, че независимо от своите шарени политически превъплъщения, той всъщност защитава интересите на Ахмед Доган. Същевременно при гласуването на изборите за европарламент е направен запис от събрание на работещите в един от неговите рудници, на което те са призовани да гласуват за кандидатите на БСП. И вероятно истината е, че тези хора, изцяло зависими от своя работодател, гласуват винаги за този, който им бъде посочен от босовете.

 

х х х

 

В заключение трябва да се отбележи, че с разглеждания в този том период съвсем не се изчерпват подвизите на тримата енергийни олигарси. Напротив, корупционните практики на двама от тях: Красимир Георгиев и Богомил Манчев,  се развиват и обогатяват паралелно с руските енергийни проекти от тъй наречения голям шлем, и особено във връзка с проекта АЕЦ „Белене“, в който Манчев е основна фигура, успяла да усвои стотици милиони. Що се отнася до Христо Ковачки, неговата бизнес експанзия продължава, включително и в други сфери като прословутите „заменки“, превърнали се в корупционна емблема на тройната коалиция при управлението на Сергей Станишев. Галерията енергийни олигарси би останала непълна, ако не бъде споменато и името на Георги Петков Христозов, директор на ТЕЦ „Марица-Изток“ 2, още повече, че чрез него се допълва картината на корупционните практики в големите топлоелектрически централи. Ако енергетиката бъде разглеждана в по-широк контекст – като в това понятие бъдат включени и сделките с газ и петролни продукти, може да се каже, че се очертава една цяла верига от корупционни прецеденти, които се разпростират по протежение на целия преход към демокрация и които обхващат най-мащабната злоупотреба с власт, свързана с участието на политици на най-високо равнище в йерархията на държавата. 

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023