Хранилката РВД

Сградата на "Ръководство на въздушното движение" (РВД) на летище София.
Снимка: Пресфото-БТА, Елена Дикова.

 

Най-често заемането на позиции в държавните предприятия не е сред престижните цели за близкото обкръжение на българските политици, тъй като заплатите там не са достатъчно високи, а отговорностите, все пак, понякога са реални. Има обаче и изключения – и най-известното от тях е Държавното предприятие „Ръководство на въздушното движение“ (ДП РВД). В годините на прехода то е мястото, където неизменно се назначават роднини или просто близки на министри, висши администратори и видни политици. Примерите се много – като се започне от Мерил Лютфи Асенова – дъщеря на Юнал Лютфи[1], като се мине през Антон Джаджев, съпруг на Таня Джаджева, шеф на правителствения център по време на кабинета Станишев, и през Харитон Стаменов, син на бившия транспортен министър Стамен Стаменов[2], и се стигне до Мария Дъбова, дъщеря на Димитър Дъбов[3], бивш зам.- председател на БСП. Смята се, че до този момент в РВД е имало десетки синекурни назначения, при които роднини, близки и дори шофьори на висши политици са се разписвали срещу огромни заплати, без да вършат практически никаква работа. 

Причината точно това предприятие да се превърне в пристан на шуробаджанащината се крие в неговия особен статут[4]. То осигурява координацията и управлението на въздушните полети в България, което е изключително трудна и отговорна работа, за която според европейските регламенти се полагат съответните солидни възнаграждения. Тази дейност обаче се извършва от около 400 диспечери, а работният щат на РВД е в пъти по-висок, като този на администрацията е неимоверно раздут. В същото време приходите на предприятието са твърде високи. И съгласно специалното законодателство, което регламентира неговата дейност, не се вливат в държавната хазна, а се събират в специален фонд, който може да се изразходва само за поддържането на самото предприятие и на неговите сложни и прецизни апаратури. Още в края на 90-те години годишните печалби на РВД достигат 160 милиона лв., като изискването е те да се изразходват в рамките на календарната година. 

Това – в съответствие с нрава на българската бюрокрация – е предпоставка за невиждани стандарт и разточителни, често пъти ненужни разходи. Заплатите варират между три и десет хиляди лева месечно, но това не е всичко – има допълнителни пари за храна, за облекло, за бензин и за какво ли още не, добре уредени почивни бази, луксозни служебни автомобили, скъпи жилища за висшите администратори. Само че харчовете за уреждане на роднини и близки на политическия елит са по-малкото зло. По-голямото е, че на огромните финансови ресурси на РВД се гледа като на касичка, от която могат безнаказано да се черпят блага и да се заплащат нерегламентирани услуги на бизнесмени, близки до управляващите. 

Примерите за такова отношение на властта към РВД са много – и съвсем не се изчерпват само в рамките на управлението на ОДС. За тях има не малко свидетелства, въпреки че всяко правителство се опитва да прикрие странните разходи на тази компания и да пресече мълвата за своеобразния административен рай, в който намират убежище близките до властта персони. Така например в писмо до Президента на България, входирано на 27.03.1997 г.[5], синдикалната „Асоциация на ръководителите на полети в България“ БУЛАТКА заявява, че Валентин Вълков, директор на РВД, за година и няколко месеца е нанесъл вреди на стойност над 40 милиона долара.

(Писмо на БУЛАТКА до Президента на България с копие до министър-председателя и министъра на транспорта от 27 март 1997 г. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Сред посочените в писмото факти има наистина фрапиращи беззакония – като връх сред тях е даденият безлихвен заем на авиокомпания „Балкан“ в размер на 600 милиона лв. Посочва се също така, че РВД умишлено не изпълнява указанието на управителя на БНБ да се прехвърлят средствата от частните банки в държавни такива, поради което по време на банковата криза РВД губи около 15 милиона долара поради поставянето на частните банки под особен надзор. И че въпреки нареждането, директорът Валентин Вълков прави точно обратното – прехвърля 6 милиона долара от държавната „Булбанк“ в частната „Елитбанк“. Най-големи загуби според това писмо нанася неправилната политика по определяне и коригиране на таксите за диспечерските услуги, поради което през 1996 г. са фактурирани 36 милиона долара за 280 000 проведени полета, докато през предходната 1995 г. за 270 000 проведени полета са фактурирани 54 милиона долара, или с 18 милиона повече. 

Идентични нарушения са посочени и в друго писмо на БУЛАТКА, изпратено през май 1997 г. до Министерството на финансите във връзка със стартиралата финансова ревизия на РВД[6].

(Въпроси на БУЛАТКА до министерството на финансите, с копие до финансовата ревизия за РВД от 15 май 1997 г. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Тук тезите от предишното писмо са развити с по-големи подробности – например става ясно, че поради неизпълнението на заповедта на БНБ за прехвърляне на авоарите от частни в държавни банки, РВД е останала с над 30 милиона долара във фалиращите ПЧБ, ТСБ и „Елитбанк“, от които половината са загубени. Посочено е, че преводът на 6 милиона долара към „Елитбанк“ е извършен с нареждане № Р/8001-1-245 на 14 март 1996 г., т.е. точно на същата дата, от която е заповедта на БНБ и МФ. Изглежда, посочените в това писмо подробности сериозно са разтревожили тогавашното ръководство на РВД, тъй като то изпраща до Министерството на транспорта специална декларация, в която директно заявява, че „Не са извършени процедурите в съответствие с изискванията на ГУБ №3 от 14. 03. 96 г. по избора и откриването на сметки в новообслужващи банки от списъка на ГУБ №2/06. 03. 96 г.“[7]

(Декларация от РВД до министерството на транспорта. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Обяснението е, че имат сключени договори за комплексно банково обслужване с редица банки, между които и фалиращите „Първа частна банка“, ПИМБ и „Елитбанк“, и че промяната на това статукво би довела до финансов хаос в предприятието. 

Отговорът на Министерството на транспорта по отношение на двете писма на БУЛАТКА, подписан лично от новия министър Вилхелм Краус, е симптоматичен – в писмо от 18 юни 1997 г. той заявява, че „информацията относно предоставен на Авиокомпания „Балкан“ заем в размер на 600 милиона лв. и несвоевременно определяне на размерите на аеронавигационните такси – посочени в т.1 и т.4 от сведението, не съдържат данни за нарушения на ръководители или други длъжностни лица от ГД РВД, тъй като се отнасят до въпроси, които са извън компетентността на същото и решения по тях са вземани от Министерски съвет (Решение № 481 от 06.12.1995 г.)“[8].

(Отговор на министър Краус до БУЛАТКА от 18 юни 1997 г. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В случая фрапиращото е, че един десен министър оправдава решения на Министерския съвет на Жан Виденов, които са в очевидно противоречие със закона, регламентиращ всички дейности, свързани с РВД. 

През април 1997 г. Столично управление „Държавен финансов контрол“ извършва финансова ревизия на РВД [9].

(Ревизионен акт от извършена ревизия на РВД за периода 1 април 1993 - 30 април 1997 г. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В точка трета на ревизионния акт е коментиран и споменатият заем от 600 милиона лв., даден от извънбюджетната сметка на РВД, което на практика означава, че Министерският съвет се е разпоредил с пари, които не му принадлежат. Между другото се оказва, че това не е единственият заем на РВД към злополучната Авиокомпания „Балкан“ – на 19 февруари 1997 г. е сключен нов договор за заем в размер на 3 милиона долара, за който РВД „забравя“ да си прибере начислените лихви. 

В историята на РВД могат да се намерят доста подобни примери – и преди, и след проведената през 1997 г. ревизия. Един от тях обаче е христоматиен – и това е източването на РВД по време на управлението на Иван Костов от фирмите на братя Джанкови, близки до вицепремиера Евгений Бакърджиев, а и до самия премиер. 

Този казус е много добре известен. На него са посветени десетки публикации и дори е създадена временна анкетна комисия към парламентарната комисия за борба с корупцията в 38-то НС. На него е посветена и част от т.нар. Бяла книга, съставена от управленските екипи в правителството на Симеон Сакскобургготски и посветена на корупционните практики на предишните управляващи. Точно този прецедент е и основната причина за подвеждането на бившия транспортен министър Вилхелм Краус под съдебна отговорност за щетите, нанесени на РВД. И ако тези щети не са кой знае колко големи на фона на други корупционни афери от същия период, то наглостта, с която се характеризират сключените с РВД договори, е наистина впечатляваща. 

Става дума всъщност за няколко договора, свързани със споменатите братя и техния съдружник Пламен Найденов. Първият от тях е договорът за „Копитото“, сключен с ЕТ „Пламен Найденов“ на база учредяване право на ползване на недвижим имот. Идеята е хотелът да бъде използван като почивна база за работещите в РВД. Първоначално се наемат 8 стаи за период от 10 години срещу скромната сума от 2 300 000 долара. През 1999 г. е сключен анекс, с който РВД наема още 16 стаи срещу 4 380 000 долара. Допълнително за всеки почиващ РВД плаща по 35 долара на ден – срещу услугата „полупансион“, което означава една закуска и една вечеря. 

Общата площ, за която е сключен договорът, е 988 кв. м. Общата сума, която е платена, е 6 680 000 долара. Ако РВД беше сключило договор за покупка, би платило 6760 долара за квадратен метър. Само че тук става дума за наем – за ползване в течение на 10 години. С договорената сума РВД спокойно би могло да си построи петзвезден хотел с много повече стаи. На всичкото отгоре, договорът не се спазва. През 1998 и 1999 г. никакъв служител не почива там. През 2000 г. е използван само 56% от капацитета на хотела, а през 2001 –  52%. Самата идея точно този хотел да се използва за рехабилитация на диспечерите от въздушното движение е абсурдна, тъй като хотелът е твърде близо до телевизионното кула, а тъкмо излъчвания от подобен тип трябва да се избягват при подобен тип рехабилитация. За сметка на това, вместо диспечери в хотела си почиват тъй наречените придружители – хора, които просто придружават служителите на РВД, и не плащат за своето пребиваване. Има цели 677 такива случая. 

Няма никакво обяснение защо е избран този хотел, и защо страна по договора е точно тази еднолична фирма, която няма какъвто и да било опит по отношение на рехабилитацията на подобен тип служители, нито пък изобщо в хотелиерския бизнес. Всъщност Пламен Найденов, с който РВД по неведоми причини сключва този абсурден договор, е бивш готвач в столична закусвалня, а братята Красимир и Стефан Джанкови, които изпълняват неясната функция на „консултанти“ по договора, са бивши сервитьори. Тримата са съдружници в събирателно дружество „Джани - Красимир Джанков и сие“ - София, регистрирано през 1994 г. с предмет на дейност търговия на дребно в неспециализирани магазини предимно с хранителни продукти, напитки и тютюневи изделия. Красимир Джанков[10], който е основната фигура в този триумвират, участва и в друга фирма – „Джани ко“ ООД, регистрирана през 1995 г. с предмет дейности по битово обслужване, копирни услуги и бюра за запознанства. В печата неведнъж са споменавани връзките на братя Джанкови с борчески структури, и по-специално със СИК[11]. 

РВД е бюджетна организация и съответно законите за възлагане на обществени поръчки би трябвало да важат и за нея. Съгласно Закона за възлагане на държавни и общински поръчки има три възможни варианта за възлагане изпълнение проекти от бюджетните организации: чрез търг, чрез конкурс или чрез пряко договаряне с участници. За Копитото обаче не са обявявани нито търг, нито конкурс. Остава третата възможност, но казусът с така сключения договор не отговаря на нито една от изброените в закона хипотези, при които се допускат преки преговори. 

Би могло да се предположи, че в полза на този избор е било обстоятелството, че фирмата ЕТ „Пламен Найденов“ е първо арендатор, а после и собственик на самия хотел. Според Пламен Найденов хотелът е купен със заем от „Балканбанк“ в размер на 100 000 долара, който по-късно е бил изплатен.[12] Остава да се запитаме с чии пари е възстановен този заем. Без всякакво съмнение, това са парите на РВД. Самият договор има една специфична особеност: той предвижда първоначалната сума от 2 300 000 долара да бъде преведена авансово – в срок от 20 дни след неговото сключване. Причината е очевидна – Пламен Найденов се нуждае от тези пари, за да стартира ремонта на хотела, а освен това да си осигури финансиране за бъдещи сделки. И неговите политически приятели му ги осигуряват – чрез съответното нареждане на управителите на РВД да сключат именно такъв договор. 

Тези приятели принадлежат към управляващата тогава коалиция ОДС. Още преди приватизацията хотелът е любимо място за сбирки на синия елит. Известно е, че братя Джанкови са близки с Евгений Бакърджиев, а Пламен Найденов – с Антоан Николов[13], който по това време се подвизава като сив кардинал в Столична община. Едва ли обаче огромният публичен скандал, който се развихря покрай странните договори на РВД с фирмите на братя Джанкови, би бил премълчан без намесата на тогавашния премиер. Още повече, че просперитетът на братята съвпада с неговото управление. И едва ли е случайно, че за много важни срещи – например за срещата на синия елит с пристигналия за пръв път след дълго изгнание Симеон Сакскобургготски през юни 1996 г., е избран именно ресторантът на хотел „Копитото“. 

Договорът за „Копитото“ впрочем не е единственият договор, чрез който братя Джанкови източват РВД. Държавната фирма сключва сроден договор с „Капси турс“, също тяхна собственост, за ползване на хотел „Морска зведа“ на „Златни пясъци“. По него са платени 1 597 049 лв. за 1999 г. и 3 157 937 лв. за 2000 г. Цената, която плаща РВД за един “полупансион”, тук е 92 долара на вечер. Нищо, че за хотели от подобен клас редовите туристи плащат към три пъти по-малко. По този договор на „Капси турс“ са изплатени авансово 1,6 милиона лв., или близо 840 хиляди долара. И тук освен служители, на разноски на РВД са почивали и 637 „придружители“, при цена на комплексната услуга 92 долара на ден. Както в случая с „Копитото“, и тук договорите с „Капси турс“ са подписани, без да се спазва Законът за обществените поръчки. 

Другото голямо източване на РВД е чрез договора с близката до вицепремиера Бакърджиев фирма „Главболгарстрой“ АД[14] – за доизграждане на единен център за управление на въздушното движение. Проектът за строеж на този център е подписан през 1994 г., като неговата обща стойност е 83,5 милиона екю, от които 60 милиона осигурява ЕИБ, а 23,5 милиона - българската страна чрез Главна дирекция РВД. Работата по изграждането на центъра протича на три етапа, като   през 1998 г. първият от тях - за грубото строителство,  е приключен и се провежда търг за довършителни работи. За отбелязване е, че грубото строителство на единния център е извършено от фирмата „Инос 1“ срещу малко над 7 милиона евро, докато тъй наречените довършителни работи се оказват повече от пет пъти по-скъпи. В търга за този втори етап участват девет компании: консорциум начело с германския строителен концерн „Валтербрау“, австрийските компании „Илбау“, AST, „Фьост Алпине“, френската „Електрисите модерн“, германската „Линднер“ в консорциум със „Сименс“, и българските: „Главболгарстрой“, „Монолит-3“ и „Техноекспортстрой“. Всички западни компании са елиминирани по напълно формални причини, а на първо място се класира „Главболгарстрой“. 

Процедурата е абсолютно скандална, тъй като мотивите за отстраняване на конкуренцията са нелепи, а тръжните условия са нагласени така, че да спечели именно „Главболгарстрой“. Според отстранените участници в търга и самият подбор на Тръжната комисия е преднамерен – тя е назначена със заповед на директора на РВД, в която той се самоназначава за председател. На всичкото отгоре, спечелилата „Главболгарстрой“ е току-що оповестена в списъка на кредитните милионери, тъй като има задължения от 837 милиона лв. към ТСбанк. 

В резултат на всичко това ЕИБ (Европейска Инвестиционна Банка) отказва да признае резултатите от конкурса. В специален факс международната банка посочва, че „не приема резултатите от оценката на търга за горепосочения обект“ и че „от българските власти зависи да решат какво ще последва от този факт“[15]. Българската реакция е уникална по своята наглост: РВД просто променя тръжните документи и сключва договор без конкурс – напук на твърдоглавите европейски партньори, които настояват за обективен и почтен избор. Цената на договора е 27 807 436 екю. Но това очевидно се оказва недостатъчно за „Главболгарстрой“, която изпълнява препроектиране на вече построената сграда и прибира още 13 488 688 екю – като част от тях са за работа, която изобщо не е включена в тръжната документация. 

Източването на РВД през фирмите на братя Джанкови и чрез договора с „Главболгарстрой“ обаче придобива медийна известност, при която корупционният потенциал на тези казуси не може да бъде прикриван, въпреки оглушките на управляващата коалиция ОДС. След парламентарните избори през 2001 г., с решение на НС е създадена временна анкетна комисия, оглавена от депутата от НДСВ Никола Николов[16],[17], която да разследва финансовите нарушения, свързани с РВД. На 22 май 2002 г. тя внася своя доклад за обсъждане в парламента, като паралелно с това са внесени и констатациите на Сметната палата за същия повод, направени в резултат на проверка от 2000 г. Двата документа са обсъдени в пленарна зала и с гласуване е взето решение да бъдат изпратени на прокуратурата. 

Комисията посочва закононарушения при седем сделки, сключени от РВД в периода 1997 – 2001 г. Една от тях е особено мащабна – и това е сделката за двата „Фалкон“-а. Историята започва през 1998 г., когато правителството взема решение за нуждите на РВД да бъде купен специален самолет, със съответната апаратура, който да бъде използван за облитане на въздушното пространство. Транспортният министър изпълнява решението, но вместо да бъде поръчан специален самолет за облитане,  е сключен договор за самолет, предназначен за VIP полети. Договорът е подписан в началото на 1999 г. с френската компания „Дасо интернешънъл“ за изработване на нов самолет „Фалкон 2000“, на стойност 29,3 милиона долара. За периода до изработването на поръчания самолет е поръчан още един –  „Фалкон 50“, с клауза за обратно изкупуване, на стойност 12,3 милиона долара, или общо цената на цялата сделка е близо 42 милиона долара[18]. 

Проблемът е в това, че закупените самолети много рядко се използват по предназначение (максимум два-три пъти в годината). През останалото време те се използват от политическия елит, който обхожда света в безкрайни и често безсмислени командировки, разбира се,  за сметка на РВД. С тях летят не само президентът, премиерът и председателят на Народното събрание, които според Закона за гражданската авиация имат право да ги използват безплатно. Летят министри, а често и бизнесмени – като шефа на „Мултигруп“ Илия Павлов например, като съвсем не е ясно как се определят и как се плащат тарифите при подобен тип полети. 

В доклада се споменава и английската компания „Вектор мениджмънт“, която според комисията също се е обогатила за сметка на РВД, като на нея са изплатени над 4 милиона долара за консултантски услуги[19]. За степента на това обогатяване говори фактът, че консултантите са получавали дневно хонорари между 800 и 1300 на човек, плюс допълнителни привилегии. Далеч по-сериозен обаче е казусът с друга една сделка – тази с „Аления Маркони Системс“, която именно „Вектор Мениджмънт“ трябва да консултира –  за доставка на система за управление на въздушното движение и модерен тренажор, на който да се подготвят диспечерите, управляващи въздушното пространство над България[20]. През април 1999 г. е обявен търг за създаване, инсталиране и пускане в експлоатация на нова система за управление на въздушното движение в „Единния център за управление на въздушното движение“ - София^[21]. Оферти подават фирмите: „Аления Маркони Системс“ - Италия, „Ерсис АТМ“ - Франция, „Локхийд Мартин“ – САЩ, и „Рейтеон“ - САЩ. Почти всички участници в търга предлагат системата да се изгради за 24 месеца и една относително реална цена от около 40 милиона евро. Единствено „Аления Маркони Системс“ предлага срок от 39 месеца и изключително привлекателна цена от 17 милиона евро, поради което печели търга. Проблемът е, че след избора на тази фирма цената по чудодеен начин нараства на 26 490 000 евро, а при подписването на договора става 29 557 000 евро.  

И това недоговорено в условията на търга нарастване не е единственият проблем. Проблемът е в огромното забавяне на доставките и монтирането на системата, и най-вече в това, че поръчката е изпълнена некачествено и доставената техника страда от толкова технически недостатъци, че на практика е неизползваема. Вместо да бъдат поискани неустойки за забавянето и за доставка на некачествена стока обаче, се подписват няколко анекса, с които сроковете се удължават, а „Аления Маркони Системс“ изисква допълнителни заплащания за работа, която изобщо не е извършена. 

Според първоначалния договор сроковете за окончателно завършване на обекта и стартиране на системата са до 7 октомври 2003 г. С първия анекс, подписан на 26 март 2002 г. от тогавашния директор Цветан Дилков, срокът е разделен на три фази и е удължен до 2 декември 2003 г. Проблемът обаче е, че при тестовете през декември 2003 г. се констатира срив в системата за управление на въздушното пространство, а при опита да се пусне тренажорът се оказва, че от 111-те му основни функции цели 60 не отговарят частично или изцяло на показателите за годност. В следващите месеци се стига до абсурдно прехвърляне на топката между РВД, Министерството на транспорта и „Аления Маркони Системс“, при което поредните пускове се провалят, но италианската фирма отхвърля исканията за неустойки и настоява, че изпълнява допълнителни, невключени в договора операции, за което изисква допълнително заплащане. Това изобщо не е отговаря на истината и запитванията от българска страна до „Евроконтрол“ го потвърждават. Но въпреки това, РВД регулярно подписва нови анекси и прави нови допълнителни плащания – първо на стойност 1,14 милиона евро, след това постъпва искане за нови 5 милиона евро, с което общата цена на системата надхвърля 36 милиона – при 17 милиона според първоначалната тръжна оферта! 

Този скандален договор е визиран не само в журналистически публикации, но и в парламентарни дебати по повод питания и актуални въпроси на народни представители. Такова е например питането на Петър Димитров, депутат от левицата, към министъра на транспорта Николай Василев[22] от 1 октомври 2004 г. В него са изложени всички скандални обстоятелства, свързани с този договор, а отговорите на министъра създават единствено усещането, че всичко изложено в питането е вярно[23].  В отговор на заявеното от Николай Василев, че неустойките, които италианската компания би трябвало да плати, възлизат според експерти на 3 милиона евро, Петър Димитров реагира порядъчно остро: „Говорите за неустойките, че ще поискаме неустойки. Експертите сметнаха, че ако неустойките са определени, без да се отчита ограничението в договора, дотук „Аления Маркони Системс“ дължи около 16 милиона евро неустойки. Само че в договора е сложено ограничение - неустойките не могат да бъдат повече от 20 на сто от договора. Абсурд!“ 

За огромните щети, свързани с този договор, има определени виновници – и основният сред тях е генералният директор Цветан Дилов. Благодарение на него протичат най-безогледните назначения в РВД. И пак той пази гърба на Красиян Тинчев, който е главен счетоводител и като такъв е отговорен за щетите, нанесени на предприятието. Нещо повече, докато още е зам.-директор, Дилов председателства експертния съвет, който одобрява възлагането на допълнителни поръчки по изграждането на единния център за ръководство на въздушното движение. 

С тази фигура е свързан и друг един, по-ранен актуален въпрос – от 18 януари 2002 г., отправен от народния представител от левицата Петър Мутафчиев към министъра на транспорта Пламен Петров. В него той задава въпроси за всички известни дотогава скандали, свързани с РВД, включително и с този за поръчката, договорирана с италианската фирма „Аления“. След не особено убедителния отговор на министър Петров, Петър Мутафчиев[24] взема думата за реплика, в която между другото казва следното: „Аз само искам нещо да Ви напомня. Договорът, който е подписан с „Аления“, е подписан от господин Цветан Дилов, струва ми се. Господин Цветан Дилов е бил заместник-директор. Как се казва сега директорът на РВД? Аз разбирам, че Вие нямате право да правите промени, но пък в края на краищата какво направи Вашето министерство, за да предложите конкретни законодателни промени, за да се спре разграбването на РВД?“ 

Към датата на зададения въпрос директорът на РВД е именно Цветан Дилов. По ирония на съдбата обаче, самият Петър Мутафчиев става министър на транспорта в правителството на БСП, НВДСВ и ДПС, оглавявано от Сергей Станишев. И се оказва, че когато самият той става принципал на РВД, директор на това предприятие си остава същият Цветан Дилов.  Или, иначе казано, правителствата и министрите идват и си отиват, но администраторите, които им асистират в разграбването на РВД, си остават същите. 

Този скандал не е последният, който може да бъде свързан с РВД. И както видяхме, източването на предприятието от братя Джанкови съвсем не е първият такъв. Ако историята с тях е емблематична, то това се дължи на наглостта на сключените сделки и съвсем очевидната политическа подкрепа, дадена от управляващата ОДС – въпреки че точно на демократите съвсем не прилича да закрилят подобни фигури. В същото време е очевидно, че всяко управление приютява под крилото си подобни корупционни герои – като Николай Банев по време на кабинета Виденов и отново при управлението на Станишев, или като Делян Пеевски по времето на Орешарски и след него. 

За отбелязване тук е именно наглостта, която всъщност е запазена мярка на българската корупция – в по-голяма степен, отколкото е на корупцията, изобщо. Звучи като поредния абсурд, но с протекции от управляващите демократи се ползват фигури, които са далеч под средното интелектуално и нравствено равнище. И това се прави без оглед на съдбовната политическа цена, която ще бъде платена за такива „изключения“. 

Източването на РВД не е единственият бонус, получен от братя Джанкови по време на управлението на Иван Костов. Към това трябва да прибавим и закупуването на софийския мелничен комбинат – чрез РМД и компенсаторни записи, разбира се, както и с редица придобивки в хотелиерския бизнес. През 1998 г. те стават собственици на два курортни комплекса на българското Черноморие – на споменатия вече „Морска звезда“ и на комплекс „Астория“, разположен на „Златните пясъци“. Става дума за огромна по мащабите си собственост – само „Морска звезда“ е на площ от 11 105 кв. м, на която има няколко хотела и огромни градини. По това време братята се ползват с подкрепата на СИ Банк, оглавявана по това време от друг емблематичен герой – Славчо Христов, и имат възможност да финансират мащабните си  бизнесначинания. През 2010 г. обаче са принудени да продадат двата комплекса, обявени на търг от съдебните изпълнители поради дългове. От тях обаче не е търсена съдебна отговорност – всъщност под ударите на съдопроизводството попада само министър Вилхелм Краус – за източването на РВД, разглеждано като особено тежък случай на безстопанственост. Редом с него са обвинени бивши директори и служители на РВД – Валентин Вълков, Живко Желязков и Антонина Костова. Както обичайно става в такива случаи обаче, никой не е осъден. И новото правителство на НДСВ, въпреки че подробно описва казуса с РВД в своята „Бяла книга за корупцията в България /юни 1997 – април 2001 г./“, всъщност бърза да замете следите, за да приседне на свой ред пред яслата РВД. С две думи – нищо ново под слънцето. 

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023