Приватизацията на „Плама“ – Плевен, или как се паразитира върху гърба на губещите предприятия

Едит Гетова и Стефан Ставрев на среща с кредиторите от "Плама"  в министерството на промишлеността.
Снимка: Пресфото-БТА, Бистра Бошнакова.

 

По принцип нефтените рафинерии спадат към предприятията, които бързо и стабилно трупат печалби. Абсурдно е една рафинерия да фалира, ако работи в нормална търговска среда. Това, изглежда, не се отнася за българските нефтени рафинерии в годините на прехода към демокрация – и „Нефтохим“ – Бургас, и „Плама“ – Плевен, са докарани до плачевно финансово дередже, след което първата е продадена на нищожна цена, а втората фалира и е изличена от правния свят. Именно сагата с нейното съсипване е сред най-красноречивите примери за това докъде водят корупционните практики в касовата приватизация: до пладнешки грабеж и присвояване на собственост за милиарди, която после бива прехвърляна от собственик на собственик, докато всички възможни активи бъдат изцедени докрай. 

Всъщност проблемите на „Плама“ започват още със самото планиране на изграждането на предприятието. Според редица експерти, самата идея да се строи рафинерия далече от пристанище и нефтопровод е генерално сбъркана, тъй като липсата на инфраструктура оскъпява доставките на суровини и намалява шансовете за производство на продукция, съответна на цените на световните пазари. Този недъг ясно личи в цялата история на „Плама“ от основаването ѝ през 1971 г. насам. Още преди 10-ти ноември 1989 г. рафинерията е длъжник на бюджета, а средствата, които се наливат в нея, за да се поддържа производството, потъват като вода в сухи пясъци. 

Тези недъзи са ясни достатъчно отдавна. Още на 11 март 1992 г. изпълнителният директор на „Плама“ Никола Пукалски[1] пише писмо до министър Иван Пушкаров[2], в което се посочва: „Технологичната схема с изключение на инсталацията за Каталитичен реформинг[3] е изградена по проекти и с оборудване на бившия Съветски съюз. Същата не е гъвкава. Технологическите инсталации са разсредоточени „стратегически“.

(Докладна записка от Никола Пукалски до Иван Пушкаров относно състояние и перспектива за стабилизиране и развитие на "Плама". Източник: ДА-Плевен, ф.650, оп.5, а.е.41, л.1. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Това определя значителните енергийни разходи, 1,5 – 2 пъти по-високи от тези в съвременните маслени рафинерии, както и числеността на заетия персонал.“ За да оцелеят предприятията от подобен тип, според Пукалски е необходимо да се въведе „система от преференции и протекционистични мерки“, в това число създаване на банков консорциум, който да натрупва валута за закупуване на суровини, кредитиране от ДФРР със специално занижен лихвен процент, завишаване на митата за внос на горива и нефтопродукти на минимум 30 %, безвъзмездно предоставяне на 35 бензиностанции и 9 петролни бази на „Плама“ за пряка дистрибуция, както и други, невъзможни в една пазарна среда искания. 

Трябва да отбележим, че тези искания са направени още когато „Плама“ е в относително добро финансово състояние, въпреки че балансите още тогава издават какво ще се случи в близко бъдеще. Към писмото до министър Пушкаров са приложени различни справки, в едната от които са посочени вземанията и задълженията.[4]

(Справка за краткосрочните активи, вземания и задължения на "Плама" към 21.12.1992 г. Източник: ДА-Плевен, ф.650, оп.5, а.е.41, л.16. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Според тази справка рафинерията има вземания в размер на 159 830 000 лв., а задълженията ѝ са в пъти по-големи – общо 1 164 757 000 лв., основно към „Химимпорт“ и ДФРР, но също и към Търговска банка – Плевен и Първа частна банка - София. 

Банковите заеми, вземани от рафинерията, нарастват с темп, който е, меко казано, нездравословен за финансовото състояние на предприятието.  Към 29 февруари 1996 г. „Плама“ е длъжник в левове и валута на почти всички големи банки в България – Обединена българска банка (ОББ), Първа частна банка (ПЧБ), Туристспортбанка (ТСБ), Експресбанк, Елитбанк, Биохим и др., като задълженията в левове и щатски долари са огромни.[5]

(Справка за заемите от банки към 29.02.1996 г. Източник: ДА-Плевен, ф.650, оп.5, а.е.82, л.5. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Паралелно с това, задълженията нарастват и по силата на един друг механизъм, който ще се окаже фатален за рафинерията. За да получи суровини за преработка, „Плама“ подписва записи на заповед, които се залагат от фирмите доставчици, сред които голям дял от доставките се пада на бъдещите собственици от „Евроенерджи холдинг“. Тези записи за заповед са гаранция за банковите заеми, взети от доставчиците за закупения нефт, и трябва да бъдат покрити от продажбите на продукцията, реализирана от същите тези фирми. Те обаче не се издължават на банките, така че по-късно – при приватизацията, купеният нефт се вписва в дълговете на предприятието. Така „Евроенерджи холдинг“, купувайки „Плама“, се превръща от длъжник в основен кредитор на предприятието. 

За мащабите на този процес можем да съдим по запазените записи на заповед, подписани в полза на „Туристспортбанка“ АД. На 31 август 1995 г. са подписани няколко записи на заповед: за 5 355 000, с падеж от една година, за същата дата 3 213 000 долара, за 2 142 000 долара, 7 056 000 долара и за 1 071 000 долара. На 26 септември 1995 г. е подписана запис на заповед на стойност 5 578 250 долара, друг запис е подписан със същата дата, но с тримесечен падеж, на стойност 278 250 долара.[6] 

 

(Запис на заповед за сумата 5 355 000 долара от "Плама" към Туристспортнанк-АД, София. Източник: ДА-Плевен, ф.650, оп.5, а.е.72, л.14. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер. Кликнете ТУК, ТУК, ТУК, ТУК, ТУК и ТУК, за да видите и останалите приложения към тази бележка.)

 

При този темп на задлъжняване е ясно, че предприятието не може да произвежда нищо освен загуба. За корупционерите на прехода обаче това няма значение – напротив, историята на корупционните практики показва, че колкото по-задлъжняло е едно предприятие, толкова повече нарастват и шансовете за ефективно разграбване на неговите активи, трупането на дългове на негов гръб и мръсните сделки с неговата продукция: казусите с „Кремиковци“, „БГА Балкан“, „Нефтохим“ и „Химко“ го доказват. Но поне хронологично първият прецедент за подобно разграбване, който до голяма степен задава самият корупционен модел, е приватизацията на „Плама” – Плевен. 

През 1996 г. рафинерията оглавява списъка на предприятията, предвидени за закриване като произвеждащи загуба, които България трябва да ликвидира, ако иска да получи поредния транш по споразумението с МВФ. По това време управлява правителството на БСП, начело с Жан Виденов, за което ликвидирането на недомислиците на социалистическата икономика е противопоказно – най-малкото защото би било разчетено като капитулация пред Запада, а също и защото би предизвикало социални трусове със съответните политически последици. Освен това големият проблем на „Плама” не е свързан само със странната идея да се строи рафинерия във вътрешността на страната при очевидната липса на необходимата инфраструктура, без да е ясно колко ще струва доставката на необходимата за производството суровина. Географското й положение е определящо и по още една причина – „Плама“ е построена в Плевен, където в началото на прехода е немислимо да се вземе каквото и да било решение без волята на Андрей Луканов. Именно той е човекът, който предрешава първата и фатална приватизационна сделка с рафинерията. Благодарение на неговото категорично застъпничество – и това на плевенските социалисти, рафинерията е прехвърлена от списъка на предприятията, подлежащи на ликвидация, в списъка на тези, които трябва да бъдат приватизирани. 

Преди приватизационната сделка в печата се тиражират съобщения за редица външни оферти, но нито една от тях не се реализира чрез участие в приватизационните процедури. Очевидно функцията им е била да придадат поне привидна благовидност и „нормалност“ на сделката. Пуска се например слухът, че мощни руски и западни фирми се надпреварват да купят „Плама“, като се визират руската „Лукойл”, италианската „Аджил“ и френската „Елф Акитен“. 

Тези слухове нямат нищо общо с реалността, но са удобен аргумент за преместването на предприятието от списъка за ликвидация в списъка за приватизация. Използвана е – най-вече с помощта на синдикатите – и пропагандата на тема РМД, като бъдещият приватизатор „Евроенерджи холдинг“ излиза с бомбастичното намерение да кредитира евентуалното работническо-мениджърско дружество с 60 милиона долара.[7] В така създадената шумотевица, чиято цел е да промотира бъдещата сделка през розови очила, се включва и тогавашният министър на промишлеността Любомир Дачев, който потвърждава интереса на „Елф Акитен“ към „Плама“, като все пак признава, че този интерес не е потвърден с депозирана оферта.[8] Собствениците на „Евроенерджи холдинг“ показно се правят на разтревожени и твърдят, че сроковете за подаване на оферти са изтекли. Театрално разиграните тревоги са напразни – дори и да е имало някакъв интерес от страна на френската фирма, той е бил свързан само с работа на процесинг[9]. В крайна сметка нито една от визираните големи играчи в петролния бизнес не подава оферта, и единствен кандидат остава именно „Евроенерджи холдинг“, който чрез своята фирма „Евроенерджи ойл“ купува рафинерията. 

Изборът не е случаен. В този холдинг се преплитат интересите на Андрей Луканов, комуто към датата на сделката остава по-малко от месец живот, и на Красимир Премянов – председател на ПГ на БСП и мощен икономически лобист по това време – особено що се отнася до петролния бизнес.[10] Всъщност основните фигури в управлението на холдинга са Атанас Коларов и Иван Михайлов. Атанас Коларов е изключително близък с Андрей Луканов, а Иван Михайлов е свързан с Красимир Премянов[11] и Виденов – покрай общото им участие на управленски позиции в ДКМС. Тези връзки гарантират подкрепата от страна на управляващата партия. И както неофициално признават тогава служителите на АП[12], агенцията е била подложена на огромен натиск от видни социалистически лидери за сключването на тази сделка – впрочем една от малкото крупни сделки, сключени по време на кабинета на Жан Виденов по линия на касовата приватизация. 

Самият „Евроенерджи холдинг“ е типична за времето си икономическа групировка, създадена на базата на стари обвързаности с ДС и с цел да бъдат преточвани държавни ресурси в частна полза. Холдингът е регистриран на 5 май 1992 г. и се води собственост  на компаниите „Джи-Джи енд Ти“ ЛТД и „Мъдуей Инвестмънт Лимитид Къмпани“, регистрирани на остров Ман с офшорни фирми и с неизвестни собственици. В структурата му са включени компании с различен икономически профил – търговия с нефтопродукти, строителство, селско стопанство, производство на специална продукция и др. Най-често срещаните имена в управлението на съставящите го фирми са Атанас Коларов и Иван Михайлов – а в някои от компаниите, например в „Евроенерджи моторс“, се среща и друга фигура с богато корупционно минало – тази на Георги Танев, бивш министър на земеделието в правителството на Любен Беров.[13] 

Някои от водещите фигури в холдинга имат много специфичен бекграунд, който заслужава да бъде проследен, за да разберем на какво се дължат възможностите на „Евроенерджи“ безнаказано да фалира банки и да източва промишлени гиганти. Например изпълнителният директор на холдинга Иван Михайлов е бил директор на „Интертехнолоджи“ – една от фирмите, чрез които се реализира свръхсекретният проект „Нева“, свързан с ДЗУ[14] и ръководен от НТР[15] на ДС. Според някои публикации в медиите, именно капиталите, придобити покрай този проект, са залегнали в базовия капитал на „Евроенерджи холдинг”. Основания за такива подозрения има, тъй като обслужващата холдинга банка - австрийската „Централ Вексел унд Кредит Банк“, е обслужвала проекта „Нева“[16], а по-късно пак тя издава гаранция за кредитите на „Евроенерджи“, които де факто фалират „Минералбанк“, както и за други кредити, приписани на „Плама“ след злощастната приватизация.[17] 

В крайна сметка рафинерията е купена от холдинга „Евроенерджи ойл“, дъщерна фирма на „Евроенерджи холдинг“, който в течение на години стои на входа и изхода на предприятието и целенасочено го съсипва, подготвяйки го за приватизация срещу нищожна сума. И тя се оказва наистина нищожна: 75 % от акциите са купени за 61 756 200 лв., или за по-малко от 300 000 долара според тогавашния курс. За сравнение – дори регистрираният уставен капитал на „Плама“ ЕАД възлиза на 6 636 867 000  лв., разделени на поименни акции с номинал по 1000 лв.[18]

(Заповед №РД-17-315 за увеличаване капитала на "Плама" от 92 627 000 лв. на 6 636 867 000 лв. Източник: ДА-Плевен, ф.650, оп.5, а.е.4, л.1. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

За целенасоченото източване на рафинерията можем да съдим и по това, че при покупката цената на една акция е спаднала от 1000 на 12,41 лв., или повече от 80 пъти. 

Интересът на „Евронереджи“ към „Плама“ има порядъчно дълга история. Холдингът стартира като дистрибутор на рафинерията и е един от най-драстичните примери за паразитно прилепване на частни фирми към държавни предприятия с цел стоене на входа и на изхода на предприятието и извличане на огромни печалби за негова сметка. Както при класическия случай с „Кремиковци“ и фирмата на Мултигруп „Интерстийл“, така и в този случай схемата е следната: „Евроенерджи“ доставя на „Плама“ суров петрол и продава готовата продукция. Тази дейност е афиширана като трогателна и безкористна грижа за това стратегическо държавно предприятие. Нещо повече, в писмо до премиера Жан Виденов новите собственици на „Плама“ посочват, че холдингът във всеки един момент би могъл да протестира пред съда подписаните от „Плама“ полици, но не го прави поради следната забележителна причина: „защото това би било неявен удар срещу спечелилата изборите коалиция и излъченото от нея правителство, на което България, част от която сме и ние, възлага толкова много надежди“. 

Надеждите са свързани с нещо съвършено различно – с предложението дълговете на „Плама“ към „Евроенерджи“ да бъдат преоформени като дългове на „Плама“ към съответните банки, на които самият холдинг дължи много по-голяма сума – 31 864 308 долари според собствените му изчисления. Всъщност, рафинерията е само инструмент за получаване на банкови кредити, които не се изплащат, като отгоре на всичко се източват и възможните печалби от нейната продукция. Схемата е следната: „Евроенерджи“ залага полиците на „Плама“ и договорите за реализация на бъдеща продукция пред банките, тегли банкови заеми, купува суров петрол, който „Плама“ преработва на ишлеме, продава готовата продукция и погасява заемите (освен когато банките фалират, което по това време се случва често). Разходите обаче остават за сметка на „Плама“, а печалбите – за „Евроенерджи“. Изразявайки своята позиция пред българското правителство, холдингът претендира, че не е производител на нефтопродукти и в този смисъл не е данъчно задължено лице, поради което и не дължи на хазната акциз и ДДС. 

Условията на самия приватизационен договор са фантасмагорични – и вероятно още тогава е било напълно ясно, че неговите клаузи няма да бъдат спазени. Според чл. 12, ал.2 и 3 например, „Евроенерджи Ойл“ е задължен да изплати на кредиторите дълговете на „Плама“ в размер не по-малко от 25 милиарда лева, а също и да осигури средства за възстановяване на производствената дейност на рафинерията в размер на 40 милиона долари[19].

(Договор за продажба на 75% от акциите на "Плама" ЕАД. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Това звучи прекалено добре – само дето не са фиксирани сроковете, в които тези плащания трябва да бъдат реализирани. Единствено в чл. 19 се посочва, че ако купувачът не изпълни тези си задължения, договорът се прекратява - и отново не е посочено кога. За сметка на това е вписано черно на бяло, че "прекратяването на договора има действие само за в бъдеще, като правата, които трети лица са придобили до момента на прекратяване на договора, се запазват, а продавачът не дължи връщане на полученото". 

Описаната в този член на договора възможност съвпада напълно с уж непредвидимото бъдеще. Чрез него „Евроенерджи“ придобива възможността спокойно да експлоатира „Плама“ и да договаря права с „трети лица“, без да изпълни нито едно от задълженията си,  като единственият риск, който се поема в този случай, възлиза на жалката сума от 61 756 200 неденоминирани лева. Само две години по-късно хипотетичните „трети лица“, на които да бъде прехвърлен горещият картоф, се появяват, а „Евроенерджи“ се измъква безнаказано от източената междувременно рафинерия. Едва ли е нужно човек да бъде юрист, за да разбере какви възможности са се криели зад залегналата в чл. 19 формулировка. Няма да бъде преувеличено твърдението, че липсата на срокове и на ефективни клаузи за неустойка при неизпълнение на задълженията на купувача по този договор е по същество може би най-крупната злоупотреба, свързана с приватизационна сделка в страната ни. След псевдоприватизацията на „Евроенерджи ойл“, рафинерията остава с огромно дългово наследство – както много ясно личи от становището на синдиците на „Плама“ по отношение оздравителния план на „Plama consortium“ LTD, възлизащо на близо 229 милиарда неденоминирани лева. [20] 

 

(Становище от "Плама" АД - гр. Плевен, относно перспективата на развитие на "Плама" АД. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Цялостната схема на неколкогодишните отношения между „Плама“ и „Евроенерджи“ доказва, че рафинерията постепенно и очевидно целенасочено е била източвана и довеждана до фалит, за да бъде купена на безценица от своя основен кредитор. Съучастието на управляващото правителство в случая е повече от ясно, както и това на дотогавашния директор Никола Пукалски. Поради твърде скандалния си характер тази сделка често е обект на медийно внимание – и някои журналистически разследвания изваждат на показ твърде интересни подробности за нейния характер и свързаните с нея лица. Най-стойностно и подкрепено с документи е разследването на Нейка Кръстева, публикувано във в-к „Стандарт“, в няколко броя от август и септември 2001 г., под наименованието „Тайната операция срещу „Плама“. 

Според това разследване има доста доказателства, които показват механизмите, по които „Евроенерджи холдинг“ се превръща от длъжник в кредитор на рафинерията. Част от тях могат да бъдат открити в тройната съдебно-счетоводна експертиза, назначена от Софийски градски съд по дело 72 от 1996 г., което третира несъстоятелността на „Минералбанк“. В тази експертиза се посочват основните кредити в българска и в чужда валута, отпуснати от януари до май 1996 г., т.е. в периода непосредствено преди приватизационната сделка. Сред тях са левов кредит за 204 872 000 лв. и валутен за 1 065 329 000 лв., отпуснати на „Евроенерджи ойл“. Друга фирма от холдинга – „Евроенерджи Мапус“, е взела два валутни и един левов кредит – съответно за 148 042 000 лв., 130 572 000 лв. и 204 872 000 лв. В заключение става ясно, че на „Евроенерджи ойл“ са отпуснати три кредитни линии на обща стойност 1 584 815 000 лв., които не се обслужват. Във връзка с тях са издадени пет гаранции от финансовото дружество „Хърсев и Ко“, чийто срок е изтекъл. 

Самите гаранции са повече от странни – те са издадени не в полза на кредитора „Минералбанк“, а в полза на поръчителя – сиреч в полза на Емил Хърсев[21]. Това юнашко доверие едва ли е случайно: по това време Хърсев е член на Съвета на директорите на „Минералбанк“. Ефектът от това доверие е известен: банката фалира именно заради кредитите, дадени с щедра ръка на „Евроенерджи холдинг“. С една забележка обаче – холдингът претендира, че става дума за кредити, теглени в полза на „Плама“, и по-късно просто приписва своите дългове на рафинерията. 

Как става така, че никой държавен служител не се противопоставя на прехвърлянето на милиардни задължения на гърба на едно предприятие, което е структуроопределящо за българската икономика? Това може да бъде обяснено само с близките връзки между шефовете на „Евроенерджи“ и лидерите на управляващата тогава БСП. Едно от заключенията в разследването на Нейка Кръстева фиксира някои от отговорностите за огромната злоупотреба, която де факто потопява „Плама“: 

Като добър финансист Хърсев явно много добре е знаел, че парите могат да се прехвърлят в дълг на рафинерията. Така и става. На „Плама“ са приписани задължения по 11 договора. Дружеството обаче е страна по само два от тях. Те са от 24 и 26 август 1994 г. и са за кредит в размер на 130 441 449 лв. Всички останали са искани и получени все от близки до „Евроенерджи“ фирми и все за цели, които нямат нищо общо с рафинерията. 

Сега Хърсев и останалите участници в източването на „Плама” правят опити да заблудят и новото правителство.^[22] Искат фалит и толкова. Фактът, че ако рафинерията заработи, в бюджета ще влязат 300 млн. лв. годишно само от акцизи и такси, за тях няма значение. Те са си взели своето.[23] 

Реално обаче процесите на източване на рафинерията не се ограничават само в месеците преди приватизационната сделка. Те се проточват с години, в течение на които правителствата  и висшата държавна администрация се правят на ни чул, ни видял. В други части на разследването е проследена хронологията на този пладнешки грабеж: 

Аферата започва на 4 март 1992 г. Тогава между „Сауд ал Джабер“ Лимитид, регистрирана в щата Делауер, САЩ, и унгарската „Централ Вексел унд Кредит Банк“ (ЦВКБ), базирана във Виена, е сключен договор за кредит в размер на $5 млн. След това към договора са подписани няколко анекса. С един от тях, от 23 април 1992 г., размерът на кредита е увеличен на $7 млн. Срокът за погасяване също е променян. За последно той е бил продължен до 31 декември 1997 г. Поръчители по заема са Александър Найденов, Васил Генчев, Атанас Коларов и Иван Михайлов (акционери в холдинг „Евроенерджи“). Всеки от тях гарантира $5 млн. За същата сума има и банкова гаранция от „Минералбанк“. На 25 юни 1993 г. Генчев, Коларов и Михайлов издават лични гаранции в полза на ЦВКБ за $7 млн. всяка. Година по-късно тримата правят това отново. Този път личните гаранции са безсрочни и са за по $10 млн. На 23 август 1995 г. между ЦВКБ и „Евроенерджи“ е сключен договор, с който холдингът встъпва в дълга на „Сауд ал Джабер“ към банката. Управлението на борча е възложено на „Хърсев и Ко“. Със същия договор „Евроенерджи“ поема задължението да заложи 3 записа на заповед от „Плама“ в полза на друга компания от холдинга – „Евроенерджи ойл“. Записите следва да се джиросат на Хърсев, който от своя страна се задължава да извърши всички правни действия за събиране на сумите. С писмо от 11 февруари 1998 г. ЦВКБ уведомява „Сауд ал Джабер“, „Евроенерджи“ и Хърсев, че дължимите суми към момента са $6 702 042 и 1 725 537 австрийски шилинга. Четири месеца по-късно банката предявява частичен иск срещу поръчителите Генчев, Михайлов и Коларов за 6 млн. австрийски шилинга. През декември 1998 г. ЦВКБ пише на „Сауд ал Джабер“, че ще го освободи от всички борчове заедно с неговите съдлъжници и гаранти, веднага след като влезе в сила договорът за кредит между банката и новия собственик на „Плама“ от 9 декември с.г. След седмица длъжникът е освободен от отговорност. Какъв е резултатът от тези сложни на пръв поглед операции? ЦВКБ е кредитирала „Евроенерджи“ с близо $12 млн. След като холдингът купува акциите на „Плама“, задълженията му към банката се погасяват. Но остават да тежат на рафинерията. По същия начин и пак с посредничеството на Хърсев „Евроенерджи“ прехвърля на „Плама“ и други свои борчове. С многобройни договори холдингът е теглил кредити и от Минералбанк. Общите задължения по тях надхвърлят $21 млн. Първото споразумение е от 26 май 1994 г. С него банката отпуска на „Евроенерджи“ 610 910 000 стари лв. за доставка и преработка на петролни продукти. Като залог са представени 3 записа на заповед, издадени от рафинерията в полза на холдинга. Кредитът е обезпечен и с ипотекирана гаранция от „Хърсев и Ко“. Участието на Емил Хърсев не е случайно От април 1992 г. той е член на Съвета на директорите на Минералбанк. Със споразумение за финансиране от 27 май 1994 г. между Минералбанк, „Евроенерджи“ и „Хърсев и Ко“, наречен държател на обезпечението, кредитополучателят се задължава да учреди ипотеки и залози и да прехвърли свои вземания в полза на Хърсев, който пък издава гаранция в полза на банката. По същото споразумение са издадени 4 гаранции. С тях Хърсев се задължава да упражнява права по ипотеки и залози, учредени от „Евроенерджи“ в негова полза. Кредитът е определен на 705 600 000 стари лв. С друг договор, от 15 август 1994 г., Минералбанк отпуска на „Евроенерджи ойл“ кредит от $7 млн. „за финансиране дейността на „Плама“. Заемът отново е обезпечен със записи на заповед, издадени от рафинерията. Последният договор за кредит е между Минералбанк, „Евроенерджи ойл“ и „Плама“. Според документа, банката отпуска $14 млн. на рафинерията за доставки на нефт. Част от тази схема е и рефинансирането на Минералбанк от БНБ със $7 млн., при 9% годишна лихва. Залогът са валутни облигации за $14 млн. Договорено е БНБ да преведе $7 млн. на Минералбанк по сметка в „Американ експрес банк“ - Ню Йорк, като изобщо не е ясно кой е действителният бенефициент на получения валутен кредит. При проверка от Управление Банков надзор на БНБ е установено, че само през ноември 1995 г. Минералбанк е закупила полици в лева и валута за над 1 млрд. лв., които не са ѝ донесли никакъв доход. Според доклада на проверяващите, става дума за сконтовите кредити, чрез които в продължение на 3 години банката е кредитирала безлихвено фирмите на „Евроенерджи“ и на Емил Хърсев. Заключението на френската компания „Мазар“ след одита на Минералбанк е, че преоформените в дългове полици на тези фирми са несъбираеми.[24] 

Моралната уродливост на първата приватизационна сделка за „Плама“ впрочем личи и от един друг прецедент. На 16 април 1998 г. в-к „Сега“ публикува разследване[25], според което членовете на НС и УС на рафинерията са си поделили 936 000 долара като награда за добра работа. Вестникът публикува протокола от 16 февруари 1998 г., с който е станало разпределението на тези пари, чиято левова равностойност е 1 663 833 600 лв. Според този протокол, Надзорният съвет на „Плама“ приема резултата за стопанската дейност за периода 6 септември 1996 г. – 31 декември 1997 г., като определя възнаграждения за членовете на НС и УС, действали тогава. Основание за това е „положителният стопански резултат“, възлизащ според надзорниците на над 38 милиона долара. С толкова според тях били намалени задълженията на рафинерията към нейните кредитори – докато всъщност става дума за дългове, приписани на „Плама“ от нейния нов собственик „Евроенерджи“, които загиващата рафинерия е изплатила и по този начин дълговете ѝ са намалени. 

Според синдикатите, когато сделката за рафинерията е сключена, Атанас Коларов се опитва да принуди тогавашния изпълнителен директор Валентин Трифонов да се подпише под споразумение, съгласно което „Плама“ признава дълг от 38 719 789 долара на „Евронерджи“. Трифонов отказва и си подава оставката, а на негово място е назначен Васил Арарски, който подписва документа и признава дълга. Вероятно за този си жест е възнаграден с 40 000 долара при разпределението на парите за „добра работа“. 

Протоколът е подписан от надзорниците Атанас Коларов, Иван Михайлов, Васил Генчев, представляващия държавното участие Кристиян Каршалъков и Николай Тренчев. Разбира се, водещи при получаването на помощта са собствениците на „Евроенерджи холдинг“ – Атанас Коларов, Иван Михайлов и Васил Генчев, които получават по 155 000 долара. Представителят на държавата е получил 40 000 долара, а мнозина други „герои“ в ограбването на „Плама“ са получили по-дребни суми, включително 10 000 долара е получил Владимир Агов, роден брат на синия депутат Асен Агов.[26] 

Това раздаване на пари за добра работа става по времето, когато „Плама“ не работи и вече е придобила известност като най-крупния кредитен милионер в България – с дълг от 153 милиарда лева само към българските банки. И по времето, когато нейните работници от месеци не получават заплати. Броени седмици по-късно на територията на „Плама“ избухват работнически бунтове, потушени с насилие от полицията. Дори и те са използвани от новите собственици, които като оправдание за невъзможността да възстановят производството сочат и следния фактор – в „Плама“ имало гражданско неподчинение. И действително, съществува текст в приватизационния договор, който обезсилва много от задълженията на купувача в случай на война, природно бедствие и гражданско неподчинение… 

Голямото мълчание по отношение на съсипването на „Плама“ продължава и при правителството на Иван Костов. Необяснимо е наистина защо новият премиер допуска „Евроенерджи холдинг”, станал междувременно известен и като един от най-крупните кредитни милионери в България, да се измъкне по терлици от бакиите, които е забъркал.[27] Вместо да развали приватизационния договор и да поиска неустойки за неговите клаузи, новото правителство допуска „Евроенерджи“ да се оттегли без всякакви последици, като с легитимен договор прехвърли правата и задълженията си на „Plama Consortium“ Limited, регистриран в Кипър, който официално включва швейцарската финансова група „Андре“ и норвежката „Норуиджън ойл“, като едва през 2008 г. се разбира, че всъщност става дума за офшорка, зад която стои частно лице.[28] 

Преди самото сключване на този договор обаче има друга сделка, белязана с една много важна особеност: „Евроенерджи“ всъщност продава рафинерията отново на свои фирми, като междувременно прехвърля всичките си задължения на едно де факто физическо лице – Тимоти О`Нийл, дотогавашен представител на Европейската банка за възстановяване и развитие за България. Машинациите, които се разиграват покрай новата псевдоприватизация на „Плама“, са наистина впечатляващи и са без прецедент в корупционната история на България.  

Както става ясно от тогавашни публикации в медиите[29], сериозен принос за сключването на тази сделка има Александър Божков.[30] Тъй като пряка сделка е невъзможна поради ограничения в договора за приватизация, новите собственици просто закупуват дотогавашния притежател на рафинерията – „Евроенерджи холдинг“, което е най-малкото странен акт, тъй като по този начин придобиват и огромните му дългове. Според консултанта по сделката „Прайс Уотърхаус“, новите собственици имат сериозни намерения и предвиждат серия срещи с кредиторите с оглед на уточняването на плановете за преструктуриране на предприятието[31]. 

По това време само дълговете на „Плама“ надхвърлят 115 милиона долара, не е ясно колко още са задълженията на самия „Евроенерджи холдинг“[32]. За да предприемат подобна стъпка, би трябвало новите собственици да разполагат със сериозни финансови ресурси и доверие от страна на кредитните институции. Доколко в това отношение изборът на вицепремиера Божков е добър, е трудно да се каже към момента на самите преговори, когато, изглежда, че всеки избор е по-добър от реалността, тъй като рафинерията е във фалит. В крайна сметка се оказва, че изборът не е добър и става дума за безпрецедентна по мащабите си измама. 

„Интернешънъл екуитис инк“ – компанията, която започва преговорите за встъпване в ролята на нов притежател на рафинерията чрез закупуване на „Евроенерджи“, е собственост на „Стелар глобал корпорейшън“, която по същото време преговаря и за закупуването на „Химко“ – Враца.[33] Няма яснота обаче каква е тази компания и какъв е произходът на нейните финансови ресурси.[34] За сметка на това се ширят различни слухове и хипотези: че става дума за канадски фирми, че реалните собственици са офшорки, регистрирани на Бермудите, и дори че с помощта на „Стелар“ се прикрива сделка на „Газпром“. 

Във всичко това има по малко истина и по малко лъжа. Всъщност „Стелар“ се оказва собственост на Ъруин Брейч, канадец от индийски произход, живеещ в Британска Колумбия, притежател на много компании, обединени в „Braich Capital Corporation“. Самият Тимоти O` Нийл започва преговорите в качеството си на президент на дъщерната „Интернешънъл екуитис инк“, с която е сключен предварителен договор за прехвърляне на акциите на „Евроенерджи“ и респективно – за придобиване по този начин на „Плама“. 

Предвидената продажба обаче не се случва така, както е афиширана. И неслучайно – тъй като афишираното намерение е блъф, чиято цел е да освободи от отговорност собствениците на „Евроенерджи холдинг“, които са взели огромни заеми за сметка на рафинерията и съответно са я докарали до фалит, без да възстановят производството и да изпълнят задълженията си по приватизационния договор. В крайна сметка „Плама“ е купена от кипърската офшорка „Герезон ентърпрайзис“, която се води собственост на Тимоти О` Нийл, който представлява и „Интернешънъл екуитис инк“, и нейния собственик „Стелар глобал корпорейшън“ в преговорите. 

Подмяната е извършена тихо и незабележимо: на 27 февруари 1998 г. съдружниците в холдинга подписват предварителен договор за прехвърляне на техните дялове на „Интернешънъл екуитис“. Малко по-късно – на 13 март – сделката е финализирана, но с дъщерната „Герезон ентърпрайзис“, която би трябвало да придобие 99 процента от акциите. Само че това не се случва, тъй като съдът регистрира прехвърлянето на акции само от страна на българските съдружници, а това са „Коларов и съдружие“ ООД, „Г.С.В. холдинг“ ООД и „Джи Би Ем холдинг“ ООД. Има обаче и регистрирани зад граница акционери – като „Сауд ал Джабер“ ЛТД, която държи 33% от капитала и е регистрирана в щата Делауер, САЩ, като се води собственост на съпругата на Атанас Коларов – Мундира ал Сабах[35]. Върху нейните акции е наложен запор заради непокрити кридити от споменатата „Централ Вексел унд Кредит Банк“. Едновременно с това обаче съдът допуска стократно увеличение на уставния капитал на „Евроенерджи холдинг“ – от 1, 5 милиона лв. на 150 милиона, впрочем реализирано не с пари, а със записи на заповед. Кипърската офшорка изкупува акциите и така придобива близо 99 % от собствеността на рафинерията. 

И тук следва голямата изненада: решаващ се оказва липсващият един процент. Няколко седмици по-късно във фирменото отделение на съда е внесено заявление за изключване на „Герезон ентърпрайзис“ от участие в собствеността на холдинга. Използвана е норма от Търговския закон, съгласно която един съдружник може да бъде отстранен от Общото събрание с гласовете на останалите, когато не изпълнява неговите решения или работи против интересите на дружеството. Едновременно с това се оказва, че Тимоти О`Нийл е уволнен от своя работодател Уруин Брейч, при което позицията му като собственик на рафинерията става неудържима, тъй като той е собственик на „Герезон“ само като довереник на „Стелар глобал корпорейшън“. Съгласно канадските закони, не би могъл да взема каквито и да било решения без санкцията на компанията-майка. Същевременно по силата на българското законодателство обаче той може да бъде освободен като управител на „Евроенерджи холдинг“ и респективно на „Плама“ само от ново Общо събрание на акционерите, каквото не се е състояло. За да бъде скечът пълен, се оказва, че самата „Стелар глобал корпорейшън“ е във фалит – и от интернет страницата й изчезват съобщенията за закупуване на „Химко“ и „Плама“. 

Така се оказва, че практически активите на „Плама“ са отново в ръцете на старите собственици чрез фирмите „Сауд ал Джабер“, „Мъдуей инвестмънт“ Лимитид и „Джи Джи енд Си“ Лимитид, притежаващи общо малко над един процент акционерно участие. Както посочват тогавашните разследвания върху аферата с новите стари собственици на „Плама“, „единственият ефект от прехвърлянето на дяловете в „Евроенерджи“[36] беше освобождаването от отговорност на доскорошните управители на холдинга Атанас Коларов, Васил Генчев и Иван Михайлов. С разиграната от тях хватка цялата отговорност за извършеното от тях източване на рафинерията е прехвърлено върху плещите на Тимоти О`Нийл. 

Това развитие на нещата лишава управляващите от илюзията, че са намерили корпорацията, която ще възроди „Плама“. Би било логично да се пристъпи най-сетне към неизбежното – ликвидация и разпродаване на наличните собствености, за да се удовлетворят поне частично натрупаните задължения. Това обаче не се случва – вероятно поради желанието да се избегнат социалните недоволства, които неизбежно биха възникнали при уволнението на хилядите работници, които все още се водят на работа. Вместо това, на хоризонта се появяват новите спасители на „Плама“, които за пореден път се кълнат, че ще възстановят производствената дейност на предприятието. През август 1998 г. консорциумът „Норуиджън ойл трейдинг“ и „Андре и сие“ подписват меморандум с „Агенцията за приватизация“, като координаторът по сделката Бони Бонев заявява, че рафинерията безспорно е собственост на „Евроенерджи холдинг“ и че са постигнати договорености за придобиване на всички притежавани от тях акции. За целта е учредена нова компания – „Plama Consortium“ Limited[37], с която е сключена реалната сделка. Уви – и тя се оказва във висша степен белязана от корупционни недъзи. 

Договорът е сключен на 17.11.1998 г. и съгласно неговите клаузи „Plama Consortium“ Limited замества „Евроенерджи холдинг“ ООД във „всички права и задължения“, произтичащи от договора за продажба от 05.09.1996 г.[38]

(Споразумение между Агенцията за приватизация и "Plama consortium" Limited. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Проблемът е каква е санкцията, ако това не се случи. Тъй като АП вече си е имала работа с инвеститор, който нито е възстановил производството, нито е спазвал инвестиционни програми, би следвало клаузите да са особено прецизни, когато се формулират неустойки по договора. Случва се точно обратното. Съгласно чл. 6.1 от договора,  „Plama Consortium“ Limited се задължава да финансира инвестиционна програма за възстановяване на пълната производствена дейност на рафинарията и поддържането ѝ за срок, не по-малък от три години. Неустойката при неизпълнение на тази клауза е формулирана в чл.9: „В случаите на неизпълнение на чл. 6.1 „Plama Consortium“ Limited дължи неустойка от 1000 щ. д.“ Хиляда долара – цифром и словом. Като че става дума за някакво малко цехче, а не за огромна рафинерия! Единствената по-голяма неустойка е в размер на 10 000 долара и се отнася до чл. 1 от договора – тоест за поемането на “всички права и задължения”, която влиза в сила, ако „Plama Consortium“ Limited изобщо не изпълнява каквато и да е клауза от договора. 

За сравнение – при все че в дотогавашния приватизационен договор липсват срокове, в които да се стартират неустойките, те все пак са реални и присъстват поне на хартия. Така например според чл. 37.1 от приватизационния договор между АП и „Евроенерджи холдинг“, санкцията за неизпълнение на инвестиционната програма е 50% от неизпълнената част на договорените инвестиции, които в рамките на пет години включват 40 милиона долара за възстановяване на производствената дейност и 20 милиарда неденоминирани лева за финансиране на петгодишната комплексна програма за дейността на предприятието.[39]

(Договор за продажба на 75% от акциите на "Плама" ЕАД. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Съпоставката със санкциите, предвидени в договора с “Plama Consortium” Limited, са просто комични – хиляда и десет хиляди евро срещу задължения за милиони долари и милиарди левове. Впрочем и двете санкции са наложени – както личи от писмото на „Агенцията за приватизация“ Изх. № 92-00-16.775 от 4 май 2001 г.,но какво от това. 

Естествено, при подобни нищожни неустойки новият собственик на „Плама“ не гори от желание да спазва каквито и да е клаузи от приватизационния договор, което пък личи ясно от доклада на „Агенцията за следприватизационен контрол“.[40]

(Доклад относно задълженията на "Плама Консорциум" за 2001 г. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

За мащаба на неизпълнението можем да съдим по следните констатации: съгласно споразумение с кредиторите,  „Plama Consortium“ Limited трябва да изплати задълженията на рафинерията в размер на 231 милиарда неденоминирани лева чрез регулярни вноски в специално открита сметка в ТБ “Биохим” за период от 35 години. Сметката е открита, но нито през 1999 г., нито през 2000 г., нито през 2001 г. по нея има каквото и да било движение.[41]

(Сметка на "Плама" АД в ТБ "Биохим". Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Иначе казано, новият собственик не е погасил нито лев, вместо това тихо и кротко си е плащал неустойките. От фигуриращите в договора 1815 работни места, към 2001 г. са останали 550 работници, а производствената дейност, естествено, не е възстановена – освен в един много кратък период, непосредствено след приватизацонната сделка. В резултат на тези констатации започва сложна преписка между АП, министъра на финансиите, министъра на икономиката, дирекции и юридически експерти, които си блъскат главите в усилия да развалят договора, като между впрочем установяват все по-сериозни проблеми – тъй като акциите реално са прехвърлени със споразумение между „Евроенерджи холдинг“ и „Plama Consortium“ Limited, към което АП няма никакво отношение.[42] 

Правителството на Иван Костов не разрешава този кардинален проблем, не го разрешава и следващото правителство – това на Симеон Сакскобургготски. И трябва да допълним нещо много съществено – не го разрешава, въпреки че на експертно равнище са посочени съвсем конкретни възможности за разтрогване на договора. Такова е например становището на Галя Гергова, директор на дирекция „Сделки 1“ в АП, според което приватизационния договор с „Plama Consortium“ Limited може да бъде прекратен на основание на чл. 20, ал.2 от ЗЗД.[43]

(Становище на дирекция "Сделки 1" относно приватизационната процедура за "Плама" ЕАД, гр. Плевен. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Според Божидар Лукарски[44] пък, „развалянето на Споразумението с „Плама Консорциум“ ООД може да стане по общия ред, определен в гражданското законодателство“ – като по-специално е посочен чл. 87 от ЗЗД: „Когато длъжникът в един двустранен договор не изпълни задължението си по причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупрежданието, че след изтичането на срока ще се смята за развален.“[45] 

 

(Становище на Божидар Лукарски, главен експерт - правен съветник в Дирекция "Контрол" относно разваляне на договора между "Плама" АД, гр. Плевен с "Плама Консорциум", Кипър. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Междувременно рафинерията продължава да затъва. Големият проблем след „заместването“ на „Евроенерджи холдинг” от „Plama Consortium“ Limited и преименуването на самото предприятие в „Нова Плама” са отчетените от „Евроенерджи” 113 млн. лв. куха печалба, поради което балансът на дружеството не може да бъде заверен – тъй като данъците върху тази печалба не могат да бъдат платени. Проблемът е добре известен още от 1998 г., но никой не предприема реални стъпки да го разреши. Вместо това, след като блокажът на „Плама” е вече с двегодишна давност, се демонстрират добри намерения и обещания, като дадените от Иван Костов например: 

Изслушах собствениците, запознах се и с позицията на финансовото министерство. Сега мога да кажа, че давам моралната си подкрепа „Плама“ да възобнови производството. Още в първите дни на новия парламент се ангажирам лично да предложа закон, с който може да се уреди въпросът със счетоводната печалба, наречена още „куха“. Така че, ако сегашните ѝ осбственици имат план за възстановяване на производството, да получат облекчения. „Плама“ има технологични възможности да бъде конкурентноспособна и да тръгне.[46] 

Всъщност тази възможна мярка е закъсняла – на изборите през 2001 г. ОДС остава в опозиция, а новият парламент не гласува насъщните за „Плама“ промени в Закона за корпоративното подоходно облагане. Такива биха могли да бъдат внесени в течение на повече от две години от финансовия министър Муравей Радев, но това не е направено. Ето защо при идването на власт на следващото правителство „Плама” вече трета година не работи – и е без заверен бюджет. А благодарение на регистрираната от „Евроенерджи“ куха печалба, е с още 40 милиона дългове към хазната. 

В същото време както бившите собственици и техните помагачи в ограбването на рафинерията, така и самите работници искат фалит на „Плама“. Многобройните техни шествие са водени от Огнян Петков, служител в „Рексойл” ЕООД, чийто управител е Емил Хърсев – един от най-заинтересованите от бързия фалит на предприятието, за да се заличат следите от грабежа, в който този финансист е сред най-активните участници. 

Следва дълга агония, оплетена в сложни съдебни дела. На 19 август 2003 г. „Плама Консорциум“ Лимитид, в качеството си на мажоритарен собственик на „Нова Плама“ АД, завежда дело срещу Република България в Международния център за разрешаване на инвестиционни спорове. Претенциите са в размер на цели 280 милиона щатски долара, като дружеството твърди, че България е нарушила стандартите за защита на чуждестранните инвестиции, определени в Договора за енергийната харта и Договора между правителството на Народна Република България и правителството на Република Кипър за взаимно насърчаване и защита на инвестициите[47]. На 15 септември 2008 г. България печели арбитражното дело. В своето решение трибуналът постановява, че „Плама Консорциум“ Лимитид не се ползва от защитата, предвидена в Договора за енергийната харта, защото е придобил акциите си в „Плама" АД чрез измама – тъй като е излъгал „Агенцията за приватизация“, която е следвало да даде разрешение за прехвърлянето на акциите, че чрез него те ще бъдат придобити от консорциум, състоящ се от швейцарското дружество „Андре и Сие“ и норвежкото дружество „Норуиджън ойл трейдинг“, а в действителност собственик на „Плама Консорциум“ Лимитид е бил френският гражданин Жан-Кристоф Вотрен. Освен това, в решението се казва, че дори и ако се приеме, че „Плама Консорциум“ Лимитид има правомерно придобита и защитена от международното право инвестиция, исковете на дружеството срещу Република България са напълно неоснователни и поради това ги отхвърля изцяло. 

Междувременно се водят дела за несъстоятелност – от „Държавния фонд за реконструкция и развитие“ и от различни банки, които проформа са кредитирали рафинерията.[48] В крайна сметка договорът с „Plama Consortium“ Limited е разтрогнат и на 18 юни 2007 г. активите на рафинерията са продадени чрез търг на „Хайуей логистик център“ ЕООД на пловдивския бизнесмен Ангел Стефанов, свързван в миналото с „Мултигруп” и с различни борчески групировки. Той, разбира се, не прави нищо за възобновяване дейността на рафинерията. И на 22 април 2014 г. – след като „Плама“ вече от 15 години не работи, в Плевенския съд се провежда заключителното събрание на кредиторите на бившата рафинерия „Нова Плама“ АД – като съдът решава дружеството да бъде заличено от търговските регистри. Това става само месеци след поредното химерично обещание за възстановяването на „Плама“ – това на иранския посланик Абдула Норузи, който през февруари 2014 г. заявява, че страната му „има интерес в най-кратки срокове да възроди нефтената рафинерия „Плама“. 

Всъщност цялата сага около „Плама“ се развива в някакъв смисъл post mortem. Рафинерията прекратява работата си още като собственост на „Евроенерджи холдинг“. И след това, с изключение на едно краткотрайно възстановяване на дейността през 1998 - 1999 г., на практика не работи. Всички машинации около нейното евентуално възкресение всъщност са свързани с амбициите тя да бъде използвана като възможност за теглене на нови заеми, които се приписват на неин гръб,и които формират огромната й задлъжнялост. Тази лешоядска стратегия не е уникална – на практика повечето големи промишлени предприятия в България са приватизирани по сходен начин, и имат сходна съдба.

 

 

 

С подкрепата на:

 

 

Връзки:

 

 

Партньори:

 

 

 

 

 

Всички права запазени © 2015-2023